— Не искам да преча на никого да се смее… ако такова е неговото желание.
— Но не можем ли просто да кажем, че това, хм, изживяване на едите е над всякакви думи? Не трябва ли просто да признаем, че е необяснимо и с това да сложим точка на въпроса?
— Но то не е необяснимо — възрази Данло.
— Ами, аз смятам, че е, млади приятелю.
— Ти си отпил своите три глътки кала — каза Данло. — Нима моето описание на пътуването ми ти се струва невярно?
Лицето на Бардо се наля с кръв и не можеше да се каже дали е ядосан, засрамен или раздразнен.
— Не, не е невярно — призна той. — Още по-лошо: абсурдно. Не можем да тръгнем да обясняваме, че най-дълбокото преживяване, което може да има човек, е парадоксално.
— Но най-дълбоките части на древните еди наистина са парадоксални — каза Данло.
— Но не можем да го кажем, нали?
— Можем да кажем… каквото трябва да кажем.
— Къде тогава е логиката? — изрева Бардо. — Живеем в свят на проклета логика, нали?
— Да, разбира се… прав си.
— Е? Готов ли си да отхвърлиш законите на логиката така, както лудият хвърля бисери в канала?
— Светът, какъвто обикновено го виждаме — както говорим за него — е сложен, нали? — отвърна Данло. — Всички сгради в Града, отделните хора, техните вещи и растения, всичко, каквото правят — всички неща или действия трябва да са разграничими едно от друго. Какво друго е логиката, ако не законите, които разграничават всички предмети и явления? Птицата е птица, разсъждаваме ние, и следователно не може да е човек. Човек или съществува… или не съществува, но не и двете едновременно. Ние изключваме всякаква средна възможност и живеем според този закон. И с основание. В противен случай никога не бихме могли да говорим за нещата или да твърдим, че дадено събитие поражда друго. Или дори че се случват отделни събития. Благословените закони на логиката… определят онова, което разбираме под понятието „многостранност“.
Бардо, който беше отдал половината си живот на изучаване на математика и логика, внезапно се оригна и разпръсна във въздуха пари от чесън и кози корен. Оригна се още един път и каза:
— Никога не съм разглеждал въпроса по този начин. Предполагам, заключението ти е, че логиката не е приложима към изживяването на едите заради, хм, единството на паметта, така ли?
Данло кимна и се усмихна.
— Думите, които казах… опитвал съм се да ги осмисля, да ги огладя като огледало. Смятам, че те вярно отразяват изживяването на спомнянето, доколкото думите могат да отразят каквото и да било изживяване. Но самото спомняне е над всякаква логика. В най-дълбоката част на едите между нещата няма разграничение. В начина, по който си ги спомня вселената. Видях… че това е вярно. В цялата памет има единство, нали? Благословено единство.
— И затова имаш намерение да тръгнеш по улиците и нехайно да разправяш за това — о, направо не мога да накарам устните си да произнесат тези проклети думи — за това единство?
— Както сам каза — припомни му Данло, — истината си е истина.
— И ако тръгнеш да го разправяш навсякъде, всеки ще дойде да чука на вратата ми и да иска покана.
— Но… не искаш ли тъкмо това?
— О, това ли наистина иска Бардо? — запита се Бардо и погледна към пода. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка и Данло незабавно разбра, че Бардо през цялото време е замислял радикално разрастване на рингесизма. Данло също се усмихна и двамата се спогледаха във внезапно разбиране.
— Разбира се — каза Бардо, — дори верните думи могат само да привлекат хора към Пътя. Все пак трябва да им покажем истината.
— Ще е най-добре… ако те сами я видят.
— Отпий две глътки кала и ще видиш Бог — рече Бардо. — Ще трябва да научим хората да виждат.
— Не, Бардо. Човек сам се научава да вижда.
— Е, трябва да контролираме тези проклети спомняния, нали?
— Ако ги контролираш… ще унищожиш великия спомен.
— Съжалявам, нямаме друг избор, освен строго да разпределяме калата.
— Остави хората да пият кала колкото искат.
— Не, прекалено е опасно.
— И животът е опасен — възрази Данло. — Би ли разпределил и контролирал миговете от живота си?
— Отново говори Данло Дивия.
Данло прокара пръст по белега над окото си и каза:
— Всеки път, когато пием кала, всички ние се хвърляме в едно и също благословено море. Някои ще плуват, докато други ще потънат.
— А ако продължаваш да се наливаш с кала все едно че е вода — отвърна Бардо, — накрая и ти ще се удавиш. Дори ти.
— Възможно е.
— Е, не мога да ти позволя да полудееш, нали? „Всички ние сме храна за Бог“ — спомни си Данло. Някъде в ушите му ревяха древните еди и той знаеше: някой ден този велик спомен можеше да го погълне, можеше да смели тъканите на душата му толкова цялостно, че нямаше да има нито бягство, нито повторно кристализиране в онзи образ, който познаваше като себе си. Но ако изобщо, настъпеше, този момент бе далеч в бъдещето. Сега беше време за дръзки пътувания в мрачните течения на същността. Той вярваше, че волята и мъдростта винаги ще го връщат в света на живите неща.