— Но те са шейсет и четири! — изрева Бардо. — Повечето хора прекарват целия си живот в изучаването им.
— Навярно моят живот ще е кратък и ще ги науча бързо.
— Някои изобщо не ги научават — каза Бардо. Очевидно шегата на Данло не го бе развеселила. — Но даже да предположим, че си феномен или дори пророк и че постигаш всичко, за което мечтаеш, с естествени средства, какво тогава? Не можеш да прекараш остатъка от живота си, потънал в проклети спомени.
Известно време двамата обсъждаха изкуството на спомнянето, после Данло каза:
— Ти търсиш в едите ключ и насоки към лична божественост. Това е твоят път и той навярно е верен и прекрасен. Но аз мисля, че моят път… е нещо друго.
— И смея ли да попитам какво може да е то?
— Не съм сигурен — призна Данло. — Но някой ден, ако си спомня достатъчно дълбоко, ще ти кажа.
— Добре тогава — каза Бардо и потри ръце. — Желая ти успех. Иска ми се да можех да остана тук и да си говорим, но някой трябва да ръководи тазвечерното спомняне, нали?
С тези думи той се затътри надолу по стълбите, после изведнъж се завъртя и рече:
— А, млади приятелю, разбира се, че си винаги добре дошъл в дома ми.
Данло остана сам и се загледа през прозорците към улиците на Стария град. Валеше и далеч към плъзгата, пресичаща Града в посока изток-запад, ледът, дърветата и къщите бяха покрити с нов пласт сорееш. Тишината и белотата му напомниха за горите на детството му, където за първи път беше зърнал рядката бяла птица. Отдавна не си бе мислил за Ахира и още по-отдавна не се беше молил на второто си аз. Не искаше да вярва, че продължава да вижда света чрез символите на примитивна тотемна система но всъщност винаги, когато бе най-угрижен и вървеше сам сред горичка или през пустите гробища на Града, част от него се ослушваше за дивия вик на Ахира. Ослушваше се и сега и странно, макар да беше затворен в купол от синтетично стъкло и откъснат от нощта, той чу птицата да изкрясква в своя убийствен екстаз. Този крясък бе вътре в него, внезапно осъзна Данло. Това беше само спомен за Ахира, забил нокти в шията на хлъзгар. И после го осени по-дълбок спомен, истина за древните еди: „Това ти си“. Крясъкът на птицата се извиси и изпълни вселената в него, и той си спомни: „Аз съм този звук“.
И разбра, че пътят му към божествеността, ако такъв наистина съществуваше, ще е и прекрасен, и ужасен.
ГЛАВА 21
ИЗКУСТВОТО НА ОДОРИ
Веднъж като младеж, тринайсет години преди да постигне Завършеност, Съвършения се напи с вино и с едно-единствено хвърляне на зара проигра семейните си имения. И Сароджин Гаруда, който беше негов брат и пръв ученик, му каза:
— Ти загуби нашия живот, защото сега няма да имаме ни пари за харчене, ни храна за ядене, ни покрив над главите ни да ни пази сухи, когато дойдат дъждовете.
И Съвършения отвърна:
— Целият живот е хвърляне на зар в неизвестността, Сега небето трябва да ни е покрив и ние трябва да прекараме живота си в Самоусъвършенстване. И когато станем Завършени, никога повече няма да сме гладни.
— Искаш да кажеш — попита Сароджин Гаруда, — че ще храним душите си с вятър и слънце и че сливането с Целостта ще ни изпълни с щастие ли?
И Съвършения, който също се нарича Смеещия се монах, отвърна:
— Разбира се, но също искам да кажа, че когато постигнем Завършеността, нашите последователи ще ни дават своя хляб, своите дрехи, самия си живот.
— Но как ще привлечеш последователи, когато открият, че си бил толкова глупав да се напиеш с вино и да проиграеш именията ни?
И Съвършения отвърна:
— Сам ще видиш, хората не обичат никого толкова, колкото съвършения грешник, който се разкайва и става съвършен светец.
— Значи си готов да се откажеш от всички пороци? — попита Сароджин Гаруда.
И Съвършения се засмя и отвърна:
— Не, не още.
След това Съвършения отиде в Южните земи и прелъстяваше дъщерите на винарите, и пиеше виното им, и танцуваше забранените танци, и ядеше вълшебните гъби, които растяха в горите. Скита се тринайсет години преди да стигне в Свещения град. Там, в Басейна на вечността, той се отказа от света и постигна Завършеност, и всичко, което предрече, се сбъдна.
След много години Съвършения се сдоби с дворци за всеки от шестте сезона и ги напълни с безценни скулптури и прекрасни вина; взе си триста и тринайсет наложници и стана баща на четири пъти по толкова деца; и отново започна да танцува, и да яде гъби, и да хвърля зарове. Сароджин Гаруда дойде при него и каза:
— Ти пак си потънал в порок. И Съвършения отвърна: