— В Завършеността всички разграничения са като Едно, и няма нито порок, нито добродетел. Преимуществото да си Съвършен е, че можеш ясно да видиш това.
— Но хората — след като помисли над думите му, каза Сароджин Гаруда, — са далеч от Съвършенство и не разбират онова, което казваш.
И Съвършения отвърна:
— И тъкмо затова толкова ме обичат. Те знаят, че Съвършения е над доброто или злото на света, и затова нищо не може да ги стресне.
После Съвършения започна да се смее и като слушаше този свещен смях, умът на Сароджин Гаруда се освободи от всички съмнения и несъвършенства, и той най-после постигна онова, което беше търсил през целия си живот. Двамата много дълго се смяха заедно и умряха много стари, много богати и много Завършени.
В началото на зимата, докато изучаваше паметистките техники при майстор Томас Рейн или прекарваше дълги сладострастни часове с Тамара пред пламтящия огън в камината и овладяваше съвсем друго изкуство, Данло сдържа обещанието си да се откаже от кала. Но не можеше нито да се откаже, нито да забрави единственото си велико възспоменувание. Бардо го беше предупредил, че двамата с Хануман ще се превърнат в пример за подражание за другите. Така и стана: по ирония на съдбата радикалните рингесисти, онези, които свободно щяха да пият кала, смятаха Данло за нещо като герой и се стремяха да подражават ако не на отказа му, поне на дивотата и поведението му. Макар и никога голяма, тази група обединяваше рингесисти, които бяха приближени на Бардо, като примадоната Нирвели и Дарио Чу. И поне двама от наставниците, обучени от Томас Рейн, тайно започнаха да боготворят калата. Братята Джонатан и Бенджамин Хър (от злощастно известния род Хър от Тъмнолуния) откраднаха от складовете на Бардо голямо количество от наркотика и го лееха като река сред приятелите и съмишлениците си. Без знанието на Бардо те провеждаха тайни спомняния в различни жилища из Града и понякога, когато се чувстваха особено дръзки, дори в дома на Бардо. Самият Джонатан Хър прекарваше много време сам в Извора, плувайки в солената вода, докато калата кипеше в него на студени ярки потоци и го отнасяше в дълбоки спомени. Той успя да уреди приятелите му да получат свободен достъп до Извора. И после тайно им поднасяше кала, и оставяше всеки на собствения му разум, воля и прозорливост. Радикалните рингесисти суетно се гордееха, че във всеки момент някой от тях заема резервоар в Извора. Когато един от братството им свършеше пътуването си във вътрешния свят, друг отпиваше три глътки кала и заемаше мястото му, и като се редуваха по този начин, те се опитваха постоянно да си спомнят древните еди. Това диво и тайно боготворене на калата можеше да продължи много време, но бремето на лошия шанс неизбежно се стовари отгоре им. Един контрабандист, Айсъс Никитович, успя да се удави в един от резервоарите и нещо по-ужасно (от егоистична гледна точка на Бардо), една блестяща калфа акашичка погълна поне петнайсет глътки кала и не се върна от пътуването си. Или по-скоро се върна обезумяла, с очи, по-пусти от очите на автист. Когато чу, че една от любимите му любовници е полудяла, Бардо се разплака, после изпадна в ярост и докато Суря Лал успее да го успокои, разби девет безценни агатанджиански миди алая.
Чуха го да вика:
— За Бога, на кого да поверявам проклетата кала, щом не мога да вярвам на наставниците си?
Тази забележка се оказа извънредно злокобна. Тя предизвести огромните промени, които щяха да настъпят в Пътя на Рингес. По това време култът се разделяше на три фракции, нито една от които не вярваше напълно на другите. Това бяха братството на калата, ръководено от Джонатан Хър, а също и основната част от рингесистите, търсачите, които с радост присъстваха на церемониите и отпиваха своите две глътки кала. Те не се интересуваха толкова от древните еди заради самото изживяване, колкото от това да открият как могат да станат богове. Третата фракция беше разклонение на основната част. Още от самото начало много рингесисти не бяха в състояние да си спомнят едите — или пък не можеха да проумеят спомените си. Всъщност те бяха прекалено глупави или лениви, за да усвоят възпоменувателните техники и най-вече прекалено се страхуваха. Избягваха или отказваха да пият кала не защото се стремяха към по-ясен начин на виждане, а защото пътуването в самите тях ги ужасяваше. Рингесизмът ги привличаше заради най-основната причина: те усещаха, че Бардо и вътрешният му кръг са открили път към нещо огромно и важно, нещо над личните грижи, и отчаяно искаха да участват в движението му. Ако не бяха в състояние да разберат танца на чистия спомен в себе си, поне можеха да изпитат удовлетворението от силната религиозност. Домът на Бардо като че ли денонощно блестеше с мощ и загатване за възможности. За някои хора беше достатъчно да се греят на златните лъчи на светила като Данло, красивата и образована Нирвели или дори Томас Рейн, защото винаги е по-лесно да стоиш под светлината на друг, отколкото сам да сияеш. Мнозина говореха за нови насоки в еволюцията, за безграничните възможности на човешката раса, но малцина бяха готови да извършат дори незначителна промяна в самите себе си. Те мечтаеха да преобразят телата и умовете си в нещо ново, нещо огромно и прекрасно, но им липсваше смелостта сами да творят съдбата си. Мислеха си, че искат да станат богове, и някои от тях искаха да искат да открият път към божествеността, но бяха неискрени като богати звездители, които се преструват, че съчувстват на бедните и през цялото време трупат диаманти, огнени камъни и други скъпоценности.