И така, те се отказваха от калата и заместваха наркотика с възбуда, бъркаха религиозната ревност с истински екстаз, задоволяваха копнежите си за възвисяване с обещания и надежди и заобикаляха опасните опити да превъзмогнат себе си. По този начин те сами се предаваха и тласкаха човечеството към революция, вместо към еволюция. Бяха нервни и отчаяни хора, прекалено нетърпеливи да повярват, че Златният пръстен ще ги защити от яростта на Вилда или че ако се опитват да следват пътя на човек, станал бог, малка част от неговата божественост може да полепне по драпащите им пръсти. Това бяха неуспели и лъжливи търсачи и другите рингесисти презрително ги наричаха „божества“ или „кръщелници“. В началото на зимата на 2953-та година от основаването на Никогея тази фракция на кръщелниците все още наброяваше само една десета от последователите на Бардовия култ.
— Но с всеки ден стават все повече — призна една вечер на Данло Томас Рейн, след като му помогна да усвои четирийсет и първата възспоменувателна техника. Двамата се срещаха почти всяка вечер след вечеря — в онези вечери, когато Данло не можеше да посещава Тамара — и паметистът с радост го обучаваше на това изкуство. Макар че рядко го възнаграждаваше с похвали, Рейн го хвалеше непряко, негативно, като очерняше усилията и уменията на други. — Възспоменуването е най-коварното от всички изкуства: отначало всичко е в рози, рози, рози и съвсем скоро в тръни, тръни, тръни. Хората лесно се отказват. И някои никога не се научават на самодисциплина. За съжаление, страхувам се, че ако се опита да разшири този наш малък култ Бардо ще привлече тъкмо тях. Вече дадохме нашата кала на най-ярките в Града — кой тогава остава? А сега, искаш ли да се върнем към дереизма, или предпочиташ да продължим с митопоезията?
Естествено нито една от трите фракции не представляваше самостоятелна група, напълно отделена от другите. Мнозина от братството на калата се стремяха и към лична божественост, и към Единствения спомен. Мнозина търсачи щяха да пламтят за възвисяване като звезди в нощта, само за да се измъкнат някоя сутрин от леглото със зачервени очи обезсърчени, изпълнени със съмнения и охладнели към самите себе си и най-дълбоките си мечти. Малцина от тях можеха отново да разпалят страстта си, но повечето щяха да потърсят по-прости начини да потушат копнежите си. Никога не беше лесно да се определи кога търсачът е напуснал пътя си и е станал кръщелник на рингесизма, сляпо следващ пътя на други. Имаше такива, които обвиняваха другите в неискреност и безверие, а самите те изтръгваха вътрешните си очи и възторжено коленичеха, докато Данло или Бардо говореха за чудесата на древните еди. Домът на Бардо се превърна в нещо като арена, на която рингесисти от всички фракции се бореха помежду си за духовно превъзходство. Или по-скоро блестящо украсените му стаи бяха като декори на сцена: по всяко време из коридорите се мотаеха мъже и жени. Преструваха се, усмихваха се и сияеха, лицата им изобразяваха най-тъпи и прости гримаси в опитите им да излъчват аура на просветление. Държаха се така, както си представяха, че би трябвало да се държат божества, и неуловимо, бавно се мъчеха да се оформят един друг в идеализирания образ на съвършения рингесист. Хората винаги се стремяха да срещнат погледите на другите, винаги дълбоко се вглеждаха в очите, сякаш за да попитат: „Ти спомни ли си древните еди?“ Или: „Ти ставаш ли бог?“ И никой не беше по-страстен поклонник на тази игра от Суря Сурата Лал. Тя я играеше с Данло, Хануман и Тамара, играеше я и с братята Хър, играеше я с всеки нов рингесист, който идваше в дома на Бардо. Всъщност най-вероятно я играеше пред огледалото и със самата себе си.