— Тя няма истинска дарба за възспоменуване — призна на Данло Томас Рейн. — И това е жалко, защото полага огромни усилия. Даже прекалени, струва ми се.
В някои отношения Суря Лал бе типична представителка на онези, които се люшкаха между търсачи и обикновени последователи на Пътя. Макар че изобщо не беше ленива и притежаваше външен кураж и интелигентност, които заблуждаваха дори приятелите й (тя наистина бе рискувала живота си в опита си да освободи робите на Летосвят), когато настъпеше време да открие пътя в себе си, Суря премигваше с малките си зачервени очи, хапеше тънките си устни и ставаше упорита, тъпа и пасивна като мускусен бик. Нямаше въображение. И обработваше мнението на другите и се преструваше, че спомнянията й са по-дълбоки, отколкото в действителност. Тъй като се бе вкопчила в красотата на собственото си самомнение, колкото и да се опитваше, Суря винаги се проваляше в опитите си да приложи към себе си проникновенията на най-добрите си спомени. Тя се боеше от личностна промяна и завиждаше на онези, които не изпитваха такъв страх. Още от самото начало принцесата негодуваше срещу способността на Данло да прониква в сърцето на древните еди. Суря погрешно смяташе, че тази способност се дължи на калата и оттук идваше неодобрението й към този прекрасен наркотик.
Една вечер след церемонията я чуха да казва:
— Никой не знае дали първото възспоменувание на Данло е било велико, или просто е изпаднал в самозаблуда. Започвам да не вярвам в калата. Прекалено е опасно да я даваме на неопитни.
После Суря започна да не вярва в самия акт на възспоменуване. Завиждаше на Томас Рейн, Данло и честно казано, дори на Хануман ли Тош. Тъй като самата тя не притежаваше умение да разбира великите спомени, не можеше да учи и други на това изкуство, да стане наставничка и да се издигне в зараждащата се църква на Бардо. Затова се стремеше да контролира възспоменувателната церемония и в крайна сметка изобщо да я премахне. След удавянето на Айсъс Никитович Суря се обяви срещу даването на кала на нови рингесисти. Нейна беше идеята да заменят наркотика с обикновена морска вода. Тя умоляваше Бардо да направи тази промяна. И той, макар поради лични причини, се вслуша в настойчивите й думи. От вечерта на четирийсет и осмия ден на зимата онези, които носеха първата си покана за веселие, започнаха да получават вода като символ и причастие, докато по-опитните рингесисти отпиваха от скъпоценната мярка на Бардо своите две глътки кала. Нормално бе да се допусне, че това извращаване на церемонията ще отблъсне много хора, но по ирония на съдбата въздействието му се оказа положително. Сега неуспелите божества можеха да се събират в дома на Бардо без страх, че ще трябва да постигат нещо толкова трудно и опасно, като това да си спомниш себе си. Колкото до новопокръстените, изгарящи от желание да опитат свещения наркотик (в тази категория попадаха приблизително една трета от хората), те винаги можеха да се надяват да бъдат допуснати до избраните. Това би могло да стане, като присъстваха Поне на трийсет и три церемонии, изповядваха вярата, че човешките същества могат да станат богове само ако следват примера на Малъри Рингес и най-вече като даряват на Пътя поне една десета от земните си богатства и приходи.
— Трябват ни пари — призна Бардо една вечер. Беше събрал най-близките си в чайната стая. В този най-вътрешен кръг, разбира се, бяха Суря Сурата Лал и Томас Рейн, както и Коленя Мор, Нирвели, Хануман и Данло. След инцидента с Никитович братята Хър бяха загубили благоразположението му и затова не ги канеха на прекрасната чайна маса, за да пият редките чайове и гъсти кафета от Летосвят които Бардо поднасяше в малки бели чашки. — В момента за покана за спомнянията се чака двайсет и един ден — не можем да удовлетворим всички търсачи, които искат да дойдат на церемония в дома ми. Ето защо трябва да купим имот, който ще събира всички. На две пресечки от площад „Данлади“ има изоставена сграда и ми се иска да помислим за нейното закупуване. Величествена, прекрасна сграда. Но е ужасно скъпа. Както отбеляза братовчедка ми, единственият начин е за нея да платят новите рингесисти.
Бардо вече бе организирал култа си като повечето религии още от зорите на цивилизацията: той беше господар, първожрец и гуру на последователите на Пътя и управляваше всички църковни въпроси като абсолютен владетел. Всъщност нямаше действителна нужда да се съветва с други. Но по природа си бе разбран, мил човек, който обичаше доброто пийване и приятелските спорове. Сам беше поискал мнението им и затова се изненада, когато Томас Рейн каза:
— Кръщелниците и без това вече са прекалено много. Прекалено много нови рингесисти. Би трябвало да избираме най-добрите и да обезсърчаваме другите. Пътят не се нуждае от количество, а от качество.