„Онези, които следват онази своя част, що е велика, са велики мъже. Онези, които следват онази своя част, що е низка, са низки мъже“ Това бяха думи на великия Лао Дзу, казани хилядолетия преди да се роди Хануман. Може би с тях той беше предрекъл удивителната кариера на Хануман, защото целият му живот представляваше трагично сливане на низкото и великото. Отначало обаче последователите на Пътя виждаха само великата му част. Той беше много млад, за да стане лидер на голямо религиозно движение. Някои смятаха, че е прекалено млад, но други отбелязваха, че когато се опитал да завладее Старата Земя, император Александар бил също толкова млад и че Джин Зенимура бил само с две години по-голям от него, когато напуснал Ордена на поетите-воини и основал заншин. Младостта на Хануман бе нож с две остриета, и двете насочени към неговото издигане: почитателите му използваха възрастта и постиженията му като доказателство за неговия гений, докато злословниците го смятаха просто за суетен младеж, изпълнен с претенции и неизпълними идеали, и не го възприемаха сериозно, докато не стана прекалено късно.
Навярно Данло бе единственият, който виждаше истинския потенциал на Хануман. Веднъж след пуста церемония, в която и двамата отпиха само солена вода, Данло откри приятеля си сам сред папратите до водопада в стаята за медитация на Бардо и каза:
— Най-опасният идеалист… е онзи, който притежава силата да осъществи идеалите си.
— И ти смяташ, че аз имам идеали? — изсмя се Хануман.
— Наистина, след вечерта на великото си възспоменуване в главата ти се е оформило нещо. Съдба и път за човешките същества. Почти го виждам. Никога не говориш за това, но в мълчанието ти, в сенките на твоите мисли… тази съдба си личи.
— Аз вярвам в свободната воля, трябва да го знаеш.
— Защо вече не можем да разговаряме? — попита Данло.
— Аз през цялото време приказвам. Но ти изобщо не слушаш.
— Но другите… те слушат, така ли? Кръщелниците. За тях думите ти са като живак и ти говориш ли говориш, и все повече хора чукат на вратата на Бардо, за да те слушат.
Как става така, че малцина изключителни хора могат да привличат вниманието на другите? Защо който и да е човек или цели тълпи хора трябва да стоят сред снежната виелица, омаяни да слушат думите на някой друг, да усещат пулсирането на страстта му и да се опиват от огъня в очите му? Ако е вярно, че Хануман ли Тош беше роден с дар слово, също толкова е вярно, че неговото образование и житейският му опит допринесоха за усъвършенстването на тази дарба. Никой никога не трябва да забравя, че той изучаваше една от най-старите дисциплини на Ордена, начин за връщане назад към пустините и горите на Старата Земя. За да сме точни, той бе кибершаман и на двайсет и една години почти беше усвоил различните състояния на компютърно съзнание. Това щеше да е от изключително значение за Ордена, за Никогея, за всички светове, на които живеят човешки същества, наричащи себе си цивилизовани. Но въпреки цялото си умение да влиза в интерфейс с кибернетичните пространства, той не бе пренебрегнал другите сетически науки. От йогините беше научил медитация, психеделика, телесни изкуства, рапсодия, мантра и вътрешен театър. От неврологистите: конфигуриране, лицев танц, ритуален анализ, митопоезия, харизма и външен театър. Всички сетически дисциплини участваха във фравашките лингвистични философии и Хануман овладя изкуството да използва словесни наркотици, за да успокоява чуждите подозрения. Научи се да анализира системите от вярвания и да проектира специфични словесни ключове, които освобождаваха слушателите му от затворите на концепциите им. И както за свой ужас скоро откри Данло, Хануман започна да изгражда в хората около себе си цели нови мисловни затвори, които ги заключваха в Ханумановите думи, в неговото въображение, в пламтящото му чувство за собствената му съдба.
В крайна сметка обаче именно великото му възспоменувание наметна на раменете му плаща на пророк. Той беше казал, че в древните еди е описана смъртта на един от боговете. Отначало мнозина му се присмиваха. Особено пилотите наричаха спомена му наркотична самозаблуда: нали преди шестстотин години Дарио Дръзкия бе картирал всички звезди и планети от осемнайсетия куп Дева, без да открие такъв бог, нито жив, нито мъртъв. Предсказанието — или споменът — на Хануман може би бързо щеше да бъде забравено, ако господарят пилот не се беше изказал толкова яростно срещу калата и възпоменувателните церемонии. Един ден в колегията на господарите Чанот Чен Цицерон използва спомена на Хануман като пример за опасността, която представлявал за Ордена култът на Бардо.