— Трябва да забраним на всички послушници и калфи да се свързват с култа на Бардо — каза той на събралите се господари. — Иначе умовете на най-умните ни младежи ще бъдат унищожени.
Сега господарят Цицерон имаше много врагове, не на последно място сред които беше независимият пилот Сондервал. По време на Пилотската война Сондервал се бе борил рамо до рамо с Бардо срещу Лиъполд Соли и господаря Цицерон. Тъй като мразеше господаря пилот и се надяваше да го унижи (и тъй като беше едно от най-арогантните човешки същества, които се бяха раждали), той реши да изпълни прищявката си и да замине за осемнайсетия куп Дева. На светлинния му кораб „Висша добродетел“ му трябваха само три дни, за да стигне до купа. Сондервал трябваше да определи точките на червената гигантска звезда, които Хануман бе съобщил на Данло. Той навярно беше най-добрият пилот в Града, навярно единственият, който можеше да използва хипотезата за континуума, великата теорема на пилотите, така, както би трябвало да се използва. Сондервал прекоси звездите от галактиката до купа Дева с един-единствен скок. Трябваха му петнайсет дни, за да открие трупа на мъртвия бог. Той беше голям колкото луна и имаше блестяща диамантена кожа, дебела петнайсет километра. Мозъкът му се състоеше от неврологици, каквито есхатолозите никога не бяха виждали. Както бе предсказал лануман, богът орбитираше около червена гигантска звезда, която Сондервал незабавно нарече Славата на Хануман. И наистина, това откритие донесе на Хануман слава. Донесе слава и на Пътя на Рингес. Половин ден след завръщането на Сондервал в Никогея новината за умрелия бог се Разпространи из целия Град.
— Това ще докаже силата на възспоменуването — каза Томас Рейн на Данло. — Сега всички ще дойдат при мен и ще поискат да им покажа пътя към древните еди.
Но Томас Рейн, който знаеше толкова много за възспоменуването и индивидуалния човешки ум, бе абсолютен невежа по отношение на масовата религиозна страст. Тази зима повечето от бъдещите последователи на рингесизма не дойдоха в дома на Бардо, за да бъдат напътствани от паметиста. Дойдоха, за да видят Бардо и Данло уи Соли Рингес и най-вече защото бяха любопитни за великото възспоменувание на Хануман. Искаха да са близо до него, да чуват гласа му, да докосват копринения ръкав на робата му, докато стояха и пиеха заедно с него ледено вино или ядяха пикантни меса в солариума на Бардо. Макар че Хануман никога не говореше за калата е никога вече не изрече ново пророчество, самото му мълчание създаваше атмосфера на загадъчност и сила. Той внимателно слушаше, докато непознати жени и мъже му изповядваха мечтите си, и през цялото време се вглеждаше в техните очи и скрити страхове, сякаш надникваше в самото сърце на древните еди. Почти всеки забелязваше неговото състрадание, рядкото му и уникално разбиране на чуждата болка. Самият той изгаряше от спомени, лицето му сияеше от съзнанието за ужасна и първична сила, скрита дълбоко в него. Хората усещаха това. Такова съзнание не може да се изгради само с воля, не може да се подправи с помощта на техниките харизма или външен театър. То е също толкова действително и непреодолимо, колкото електрическа буря в нощта, то е като мириса на озон във въздуха след удар на мълния. Хората се тълпяха около Хануман ли Тош, защото беше свързан с най-дълбоката сила и защото чрез него усещаха пулса на вселената, който бе по-жив и напрегнат, отколкото си бяха представяли, и безкрайно по-реален.
Скоро след великото си възспоменувание, след като се възстанови и започна да съветва рингесистите на събиранията у Бардо, той се зае да засили тази мрачна връзка. Тъй като искаше да научи всичко за болката и страданието, Хануман започна да води таен живот. Без знанието на колегите си сетици или на Данло, той започна да изкачва ледените скали на планината Атакел, извисяващи се като блестяща бяла стена над Елфовите градини. Обличаше камелайка с вътрешни нагреватели, обуваше контактни обувки и се изкачваше по неравните, разядени скали. Винаги се катереше сам, без помощта на въже или мрежа. Пръстите на ръцете му и лицето му многократно измръзваха и на два пъти загуби пръстите на краката си, след което трябваше тайно да му ги регенерират в клонистки дюкян. Много пъти беше близо до болката и ужаса от падане. Но сам, той можеше да познае само своя ужас и своята болка, затова потърси други възможности. Издирваше и участваше в турнири по заншин. Биеше се с юмруци, лакти и крака, докато и той, и противниците му потънеха в кръв и рухнеха от изтощение. Биеше се смело, никога не издаваше и най-малко напрежение или безпокойство и спечели много точки за демонстриране на съвършено отпусната и бдителна поза, въпреки опасността от осакатяване, а понякога, макар и рядко, от мозъчна травма и смърт. Други негови страсти не бяха толкова опасни, но бяха също толкова жестоки. Нощем навлизаше дълбоко в Квартала на далечниците и си купуваше извънземни наслади от извънземните Приятели на човека. Примамваше мъжки уличници и ги насилваше не защото това му доставяше удоволствие, а защото им причиняваше болка. Всъщност от половото сношение с извънземни женски и покварени, скулптирани млади мъже му се гадеше и той го правеше само за да открие докъде ще успее да издържи. Това спускане в мрака продължи през цялата дълга зима, като в същото време той изнасяше пред гостите на Бардо кратки проповеди за добродетелта на боговете и веднъж, когато Бардо бе болен след преяждане с шоколадови бисквити, Хануман лично проведе вечерната церемония в музикалния салон. Данло съвсем случайно (или навярно това беше съдба) откри тайния живот на приятеля си.