Данло предположи, че е открил една от тези нелегални улици, защото алеята не бе задънена, както би трябвало.
Тя пресичаше насипа, минаваше през някакъв неосветен тунел и се вливаше в тесен леден тротоар, водещ към Камбаната. Данло енергично последва Хануман по този тротоар, после по добре осветена плъзга, от двете страни на която имаше жилища и различни магазини. Видя го да влиза в ресторант без прозорци — мръсна стара сграда от лющещ се пясъчник, която човек спокойно би могъл да подмине. Данло застана от другата страна на улицата, загледа се във вратата на ресторанта и се зачуди какво да прави.
Наложи се да чака дълго. Беше много студено — студ, който някога бе наричал хараду. Отново започна да вали. Милиони изящни снежинки танцуваха на лилавата и розова светлина на огнените глобуси. Навсякъде около него се носеше миризма на пикантни храни. По-късно вечерта Данло имаше среща с Тамара. Трябваше да се нахрани, за да се подкрепи. Накрая реши да влезе в ресторанта, макар да виждаше, че е частен, а нямаше пари. От пристигането си в Никогея се бе хранил само в безплатни ресторанти и беше пълен невежа в размяната на пари за храна.
Посрещна го изтощена жена в червено кимоно, взе кожите му и го попита дали иска маса.
— Всъщност не — отвърна Данло. — Исках да се срещна с… един приятел.
— Приятелят ви пристигнал ли е вече?
— О, да, сигурен съм, че е тук.
— Бихте ли ми казали името му? Данло, който все още се подчиняваше на алалойската забрана за изричане на истински имена, отвърна:
— Най-вероятно не ви е дал името си.
— Редовен клиент ли е, или нов?
— Струва ми се… че не е идвал тук повече от един-два пъти.
Жената неодобрително огледа изтърканата му спортна камелайка, брадата и чорлавата му коса със забодено в нея перо и каза:
— Бихте ли го описали?
Данло наведе глава от гняв и срам и й обясни как изглежда Хануман.
— Имате предвид знатния Хироши ли Тал от Симум — каза жената. — Той е един от най-видните ни редовни посетители. Последвайте ме, моля, ще ви отведа на масата му.
Тя отвори вътрешната врата и го въведе в богато украсено и уютно помещение. Светлината беше приглушена, така че отначало Данло не успя да види почти нищо — само полирани стени от каменно дърво, вилици и ножове от блестяща стомана и тъмните лица на клиентите по масите. Замаяха го прекалено много усещания — миризма на цвъртящо месо, сподавени разговори, дим от камина, ледено вино и пот. От всичко тук му се гадеше, но в същото време всичко странно го привличаше.
— Заповядайте — каза жената. — Добър апетит. Хануман седеше на тапициран с кожа стол с гръб към стената.
— Здравей, Данло — каза той. — Чудех се кога ли ще влезеш.
Данло удивено го изгледа и попита:
— Знаел си, че те следя?
— Сетиците би трябвало да знаят такива неща, нали?
— Исках да видя… къде отиваш — усмихна се Данло.
— Е, ето ме — отвърна Хануман. — Ето ни. Защо не седнеш?
Данло седна и си свали ръкавиците. Пред него бе най-странната маса, която беше виждал: имаше осмоъгълна форма и половината откъм неговата страна бе от черно каменно дърво, докато другата беше по-ниска и покрита със злато. Между двете половини минаваше плитка бразда. Данло тъкмо се канеше да заговори за тази уникална маса, когато сервитьорът им донесе поднос с начупени ядки кона в лют сос.
— Вечерял ли си? — попита Хануман. — Аз вече поръчах, главно меса, но ще има и друга храна. Тук всички, които седят на една маса, трябва да си поделят храната.
Данло хвана кестените пръчици за хранене и лапна няколко ядки. Бяха много лютиви и много вкусни.
— Откъде имаш пари, за да се храниш тук? — попита той. — А и я се погледни — какви дрехи! И защо се представяш за симумски архитект? Нали мразиш архитектите?
Приятелят му просто седеше, отпиваше от червеното си вино и го гледаше.
— По-добре си върви — накрая каза той.
Думите проникнаха в ушите на Данло като капки горещ восък. Той бавно поклати глава, неспособен да разбере защо Хануман му казва такова нещо.
— Да, върви си — повтори Хануман.
— Сериозно ли говориш? — попита Данло. — Защо тогава ме покани да седна?
Хануман отпи още една глътка вино, взе ножа си и леко прокара острието му по дланта си. Изглеждаше озадачен, потънал в себе си, натъжен. Някой провидец би могъл да каже, че е изпълнен с угризения за събития, които все още не са се случили. Данло се зачуди защо приятелят му посещава такъв долнопробен ресторант, при това често. Във въздуха тегнеше атмосфера на очакване, от която му се гадеше и която го караше да иска да избяга. И тъкмо понечи да се сбогува, когато Хануман внезапно се усмихна и каза: