— Не, остани. Трябва да останеш. Помислих си да пощадя чувствителността ти, но това е тъпо от моя страна. Моля те, остани.
Хануман вдигна кристалната гарафа и го попита дали иска вино. Данло кимна. Докато гледаше как рубинената струя се излива в бокала му, усети в салона едва забележима промяна. Всички гласове бяха стихнали. Точно под тях имаше маса от злато и дърво, на която седяха две двойки. Единият от мъжете беше смръщен контрабандист. Придружаваше го елегантно облечена обикновена уличница, която ако не бяха татуираните й устни и очертаните с червено очи, можеше да мине за съпруга на посланик. Другите мъж и жена имаха яркозелени очи, прекалено огромни за деликатните им лица. Очевидно бяха скулптирани далечници от някой нецивилизован свят и не бе ясно как така са седнали на една маса с престъпник и курва. Всички клиенти в салона гледаха към тях — всъщност по-скоро към дребния мъж, застанал до златната половина на масата. Мъжът бе готвач, изцяло облечен в бели памучни дрехи. Носеше бял тюрбан, бели пантофи и бели памучни ръкавици. Но всичко това беше изцапано с тъмночервени петна. Готвачът взе купичка с олио от стоманена количка до масата, бързо го изля върху златната повърхност и после равномерно го размаза с широка четка.
— Златото се нагорещява най-съвършено от всички метали — поясни Хануман. — Тъкмо затова масите са изковани от златна сплав.
Беше очевидно, че готвачът се кани да приготви ястие за постоянните клиенти. Данло не можеше да каже как се нагорещява масата — навярно с плазма или струи възпламенен водород, — но съвсем скоро тънкият пласт олио започна да пуска мехурчета и да дими. Готвачът бръкна в кошничката под плота на количката и измъкна за шията тлъст, съпротивляващ се женски хлъзгар. От муцуната до опашката тялото на животното представляваше потръпваща розово-бяла маса, от която капеше кръв — само преди минута помощниците на готвача го бяха одрали в кухнята. Дребният мъж го вдигна така, че всички да могат да преценят големината и пола му. В другата си ръка държеше метално устройство, което приличаше на орехотрошачка, и бързо строши всички крака на хлъзгара. Четирите движения бяха изпълнени толкова внезапно, че Данло почти не можа да повярва. Седеше замръзнал на стола си, стискаше зъби и наблюдаваше. Хлъзгарът остана странно неподвижен, но когато готвачът го метна върху масата, нададе ужасен свистящ писък — като всички хлъзгари, когато са смъртно ранени. Опита се да отскочи от горещата повърхност и да избяга, но скупчените му крака бяха напълно безполезни и не можеха да намерят опора върху цвъртящото олио. Единственото, което бе в състояние да прави, беше панически да се върти, докато цвъртеше, подсвирваше и пищеше.
— Не! — промълви Данло. — Не, не, не!
— Този метод кара животното да отделя огромни количества адреналин преди да умре — поясни Хануман, отпи от виното си и тъжно се усмихна. — Някои казват, че така месото става с по-остър вкус. Поне със сигурност е по-прясно. А сега да видим дали има малко.
Готвачът вече бе извадил ножовете си и ги бе вдигнал над животното, в чиито тъжни черни очи все още гореше живот. После с поразителна сръчност замахна и изведнъж хлъзгарът се оказа на парчета, които се пържеха в горещото олио и в собствената си кръв. Кръвта цвърчеше по златната повърхност, стичаше се в жлеба и изчезваше в тъмната дупка в ъгъла на масата. Готвачът използва част от кръвта, за да залее черния дроб, момиците и други парчета месо. После подправи соса със сок от снежна гергина и други цветя, като през това време отдели костите, вътрешностите и другите карантии. Данло се зарадва, че от разсечената утроба не се появи малко хлъзгарче, макар че явно някои от посетителите останаха разочаровани. Когато ястието най-после беше готово, готвачът го поднесе в изящни бели чинии, гарнирано с нарязани портокали и свежа мента. После се поклони и започна да бърше ножовете си с мека кърпа.
— Много изискано ястие — каза Хануман. — Все пак трябва да ти кажа, че никога не съм харесвал хлъзгари.
Данло чуваше гласа на приятеля си да съска от мрака, но не можеше да го погледне. Потеше се, дишаше с усилие, дланите му бяха притиснати към челото. Седеше абсолютно неподвижен, замаян и поразен от онова, което току-що бе видял.
— Ти… беше прав — каза той, когато най-после успокои дишането си. — Не трябваше да оставам.