— Но тогава никога нямаше да видиш изкуството на одори — възрази Хануман. — Не ми ли каза веднъж, че човешкото същество никога няма достатъчно опит?
— Но убиването на хлъзгар по този начин… това е шайда. — Данло погледна свещите на тавана и си спомни: „Шайда е онзи, който реже месо от живо животно“.
— Мислех си, че би трябвало да си доволен, че някои цивилизовани хора отхвърлят култивираното месо в полза на истинското.
Данло се загледа в клиентите, които ядяха вечерята си, и за първи път от години каза молитва за душата на убито животно.
— Пела Чуриянима — прошепна той, — ми алашария ла шантих, о шантих Л’Али.
— Разбира се, жестоко е — продължи Хануман, — но всяко убийство е жестоко.
Данло го погледна и отвърна:
— Грешно е да убиваш.
— Но твоите алалои убиват животни, нали? Мислех си, че си свикнал с гледката на убийството.
— Ловецът никога не убива… заради самото удоволствие — възрази Данло. — Алалойският мъж убива, за да живее. Просто защото няма друг начин.
— Някога виждал ли си котка да си играе с мишка? — попита Хануман.
— Никога не съм виждал мишка, но зная за снежните тигри. Хануман хвърли поглед към вратата на кухнята, после каза:
— Ти си дал обет за ахимса, Данло, и аз се възхищавам на верността ти. Уважавам я, макар да си мисля, че е малко тъпо. Но самият ти признаваш, че убийството е неотменна част от живота. Ако е така, защо да не му се наслаждаваме? Защо да не възхваляваме самия акт и да харесваме всичко в него?
Данло тъкмо се готвеше да му отговори, когато от кухнята се появи готвачка, едра жена с месести ръце и мрачно лице. Тя избута право до масата им стоманена количка с чекмеджета. На Данло му се прииска да се изправи и да избяга, но като че ли всички в ресторанта гледаха към него. Докато готвачката със сумтене се навеждаше да запали горелките под масата, той си каза, че това изкуство на пържене на живи животни е просто поредната проява на упадък на цивилизацията. Дясната му страна го зовеше да избяга колкото може по-бързо, но лявата му страна нашепваше да остане и да се поучи от този упадък. Подобно на морска птица, попаднала в океански лед, той седеше замръзнал на мястото си и гледаше как готвачката намазва златната маса с оранжево олио. Разбираше, че в удобните си кафенета, сред топлина и разкош, в уединението на професиите си, в своето трупане на познания или пари, в лесните си забавления цивилизованите хора толкова са закостенели и са толкова откъснати от живота, че не виждат нито ужасите, нито красотата на света. Различните наркотици и форми на изкуство, толкова разпространени в Града, бяха път към насилствено и изкуствено разбиране на красотата. Мерзостта, която се извършваше пред очите му, беше опит на изчерпани хора да преживеят — в безопасност — пълен ужас. Данло мразеше хората за това, че се нуждаят от такива стимули. Бе ужасен, откривайки това след седемгодишен престой в Никогея. Част от него беше свикнала с възприемането на цивилизоваността. Всъщност в този момент дясната му страна презираше лявата, докато стомахът му кипеше и се свиваше от миризмата на горещо олио. Той гледаше как готвачката отваря стоманено чекмедже, натъпкано с пресен сняг. Когато жената измъкна снежен червей, дълъг колкото предмишницата му, и го вдигна пред него, за да го види, Данло притисна юмрук към корема си. За първи път съзираше част от представата на Хануман за техния свят: че всички хора копнеят за страдание също толкова инстинктивно и яростно, колкото и за щастие.
— Това е шайда — каза Данло, после наведе глава към Хануман и прошепна: — Кажи й, че сме променили решението си.
— Нима? — попита приятелят му.
— Моля те, кажи й да спре.
Повърхността на масата беше съвсем гореща и готвачката вдигна снежния червей над нея. Той се опитваше да се навие и жената с усилие успя да го изпъне.
— Не, недей! — внезапно извика Данло. — Не знаеш ли, че Аулии… има рядка чувствителност към топлина?
Но готвачката не го слушаше. Нямаше да е първият новодошъл, загубил апетит. Готвачите в ресторанта имаха инструкции да се подчиняват само на заповедите на редовните клиенти и тъй като Хануман мълчеше, тя пусна червея върху масата.
— Не!
Разнесе се внезапно цвъртене и пред очите на Данло червеят заподскача и започна да се гърчи в горещата мазнина. Опита се да се увие, но протеините в сегментите му се скъсяваха, втвърдяваха и пържеха. С опакото на ножа готвачката го търкаляше назад-напред по масата. И животното не преставаше да се гърчи. Гърчеха се и червата, стомахът и хранопроводът на Данло, и кипяха в силни киселини. Очите му се насълзиха, гърлото му гореше. Той се закашля.