После на издигнатата до южния край на пръстена дървена сцена засвириха музиканти и звуците на гошарпите и кънтящите барабани можеха да се чуят из целия Град. Улиците, водещи към пръстена, бяха изпълнени с хора. Тъй като ледът на тези плъзги бе напукан и на места покрит със сняг, те трябваше да свалят кънките си. Бардо успокои нетърпението им, като пусна сред тях стотици нови рингесисти, разнасящи кани с бира и вино. Беше отпуснал от собствените си складове сушени семена от трия и гъби теонанкатл, бе осигурил малки копринени кесийки тютюн, тоалач и марихуана, а също и други растения за пушене. Движението по „Серпентината“ покрай северния край на пръстена беше бавно и от тълпите се вдигаха облаци син дим. Стотици лули тлееха с червени и оранжеви пламъчета, милиони малки семена от трия пукаха и отделяха във въздуха психеделични пари. Навсякъде можеше да се види постоянен поток от хора, които се смееха, пееха и взаимно повдигаха духа си. Когато влизаха в ледения пръстен, повечето от тях вече бяха леко опиянени от този дим. И те се събираха рамо до рамо пред сцената, докато музиката на мантрите вибрираше в корема и по гърба им. Това бяха богати звездители, облечени в чуки и пелерини, дрипави автисти с боси, измръзнали нозе, контрабандисти, афазици, поети-воини, паратанцьори, архати и много, много академици в пъстрите кожи на съответните си професии. Там бяха почти половината от членовете на Ордена и спокойно стояха сред хибакушите, хариджаните и другите жители на Града. Хората прииждаха цял следобед — огромен развълнуван рояк от човеци и дори неколцина любопитни даргини и фраваши.
— За Бога, тук трябва да има осемдесет хиляди души! — възкликна Бардо. Той стоеше в огромен павилион в дъното на сцената. Мантра-музикантите бяха престанали да свирят и сега подиумът пустееше, което позволяваше на събралите се в павилиона да гледат към ледения пръстен. Бардо отправи очи към морето от хора, което се вълнуваше и чакаше под него, и се разсмя. — Навярно даже деветдесет хиляди — о, това ще е паметна нощ!
От дясната му страна стоеше Данло, отляво Хануман ли Тош. След вечерта в ресторанта двамата не си говореха и сега помежду им се издигаше стена от дребни любезности, официалности и напрегнато мълчание. Данло също гледаше към множеството и броеше присъстващите. Беше почти тъмно, но все още можеше да вижда черните, белите и кафявите лица, които лъщяха пред него.
— Преброих… деветдесет и шест хиляди — каза той. Трябваше да вика, за да го чуят сред рева от гласове, изпълващ пръстена. — И четирийсет и девет извънземни.
Бардо ахкаше, хъмкаше, поглаждаше брадата си и изглеждаше много доволен. С обточените си със злато черна кожена роба и пелерина той представляваше внушителна фигура. Всички рингесисти в павилиона — Суря Лал, Томас Рейн и хората от вътрешния кръг, както и много кръщелници, поднасящи горещи напитки и изпълняващи важни поръчения — гледаха към него в очакване да ръководи празненството. Той се усмихна на Хануман, оригна се и каза:
— Толкова много хора — кой някога е виждал толкова много хора?
Хануман беше облечен в официалната си роба на сетик. На главата си носеше оранжева сатенена шапка. Той мразеше всякакви шапки, дори в студени, ветровити нощи. Носеше я само за да не се вижда сетическата му хиюма — хромиран шлем от неврологици, покриващ главата му от челото до тила.
— Тук има деветдесет и шест хиляди триста деветдесет и един човека — каза той. Очите му бяха широко отворени, но слепи поради интерфейса с компютъра. Сетическата хиюма генерираше мощно поле, подхранващо мозъка му с информация. — И докато разговаряме, пристигат още.
— Време е да започнем с речите — каза Бардо. — Преди да е станало прекалено студено.
Очите на Хануман започнаха да се проясняват и той внимателно погледна към хората долу. За Данло бе очевидно, че за малко се е изключил от компютъра и че сега вижда с очите на сетик.
— Струва ми се, че бихме могли да ги отворим още повече — отвърна Хануман.
— С още музика ли? — изкънтя гласът на Бардо. Хануман кимна.
— Обаче бих предпочел да минем без импровизаторите и да отложим певците за по-късно. Сега ще е най-добре да повикаме концертистите. Трябва да свирят не повече от петнайсет минути.
— И после речите, така ли?
— И после речите — потвърди Хануман. — Но не трябва да са повече от пет.
— Включително моята ли? — попита Бардо, намръщи се и заудря с крака по дървото с такава сила, че цялата сцена се разтресе.
— Твоята реч — поясни Хануман — ще мине като част от церемонията с калата. И остават още пет.