— Речта на Данло, разбира се — каза Бардо, усмихна се на Данло и вдигна огромната си ръка, облечена в златна кожена ръкавица. — И на братовчедка ми. И не трябва да пропускаме Томас Рейн. Предполагам, че ще се наложи да включим и Джонатан Хър.
Хануман поклати глава.
— Аз бих променил реда в зависимост от пола. Първо трябва да е Томас Рейн, после Суря и Данло. А след това трябва да позволим и на Нирвели да говори. Чувал ли си я? Тя има изящен стил, мощен глас — като всяка куртизанка.
— Предпочитах да говори Тамара — възрази Бардо. — Но тя ми каза, че тази вечер имала ангажимент. Жалко.
Данло и Хануман се спогледаха. И двамата знаеха, че Тамара е отклонила предложението да присъства на веселието, защото не обича Хануман.
— Някой ден ще убедим Тамара да сподели своите спомени — отвърна Хануман. — Но тази вечер от името на куртизанките ще трябва да говори Нирвели.
— Ти ли ще си последен? — попита Бардо.
— Така ще е най-добре.
— За Бога, иска ми се да можехме просто да спазим първоначалния план.
Хануман се усмихна и каза:
— Когато съставяхме плана, заложихме в него възможности за промяна, защото знаехме, че може да се наложи.
Бардо отново се намръщи. Беше очевидно, че не му е приятно да позволява на Хануман да му помага, в ръководството на веселието. Всъщност Хануман бе истинският архитект на всичко, което ставаше тази вечер. Тъкмо той беше предложил да раздадат наркотици на хората, той бе Уредил фравашките напеви, мелодичните поеми и телесната музика, които да отворят тълпата за техните думи. Той беше майстор на надайога, йогата на звука, и грижливо бе разположил решетките сълки, които изпълваха ледения пръстен със симфонии, барабанен ритъм и мистични мелодии, които въздействаха на тялото и мозъка. Той беше подредил лазерите и дисковидните лунни светлини и бе надзиравал монтирането им около пръстена. Той беше свързал Цялата тази апаратура със скрития под сцената главен компютър, а после се бе включил в него, за да контролира всичко. Като сетик, Хануман беше чувствителен и към най-незначителните промени в съзнанието на хората и можеше да чете настроението им със същата лекота, с каквато алалойският ловец разпознава следите на мечка в снега. Можеше да променя това настроение и съзнание. Манипулирането на масите хора представляваше непростимо нарушение на сетическата етика. Данло мразеше това негово умение, но в същото време то го омайваше. Той видя, че Хануман мило се усмихва на Бардо, и внезапно разбра, че приятелят му се готви да го предаде.
— Тревожа се — каза Бардо на Хануман, изду тлъстите си бузи и изпусна огромен облак пара. — Тревожа се, че ще се компрометираш. Тук има и други сетици. Със сигурност ще открият, че си замесен във всичко това.
— Възможно е — отвърна Хануман.
— Е, ще те отлъчат от Ордена.
— Това ли е най-ужасната участ, която може да ме сполети?
— Значи си готов да напуснеш Ордена, така ли?
— На Ордена ли трябва да остана верен — попита Хануман, — или на Пътя на Рингес?
— За Бога, надявам се, не ме обвиняваш, че насила съм те накарал да вземеш такова решение!
— Никой не ме е насилвал за нищо — отвърна Хануман.
— Знаеш ли, надявам се — каза Бардо, — че на никого няма да не му се наложи да вземе такова решение.
— И това не е несправедлива надежда. Аз също я споделям. Тазвечерното веселие би трябвало да сближи Ордена и Пътя.
— Или да ни унищожи — каза Бардо.
— Не — увери го Хануман, — няма такава вероятност.
— Е, даже да ни унищожи, надявам се, че хората никога няма забравят Пътя на Рингес.
— След тази вечер няма да го забравят — отвърна Хануман, обърна глава и срещна погледа на Данло. Лицето му бе студено, бледо и изпълнено с очакване.
После Хануман се усмихна и каза:
— Сто хиляди души и нито един от тях няма да забрави онова, което ще чуе и види тази вечер.
Те влязоха в павилиона и на сцената се качиха деветима концертисти, облечени в дрехи с нагревателни елементи. Музикантите застанаха в полукръг с лице към тъмното множество и пръстите им затанцуваха по клавишите на инструментите. Леденият пръстен завибрира от протяжна, ниска, гръмовна музика. Въздействието й беше ужасно. Тя изпразваше ума от всякакви мисли и караше сърцата на хилядите да кънтят в мозъците им. Трансовият концерт продължи точно петнайсет минути. После музикантите напуснаха сцената.
Бяха се договорили ораторите да говорят по всеки аспект на рингесизма, стига да са искрени и обръщенията им да са кратки. Блестящ и сериозен в сребърните си кожи, Томас Рейн трябваше пръв да излезе на сцената. Както на всяко друго събиране, той разказа за паметисткото изкуство и сподели размислите си за природата на древните еди. Рейн омаловажи опасностите на калата и в същото време възхвали нейните достойнства. Последва го Суря Сурата Лал. Данло я видя как излиза от затоплящия павилион и застава на самия край на сцената. Дребната жена студено погледна насъбралите се и заговори за същността на човешкото, за своята любов и омраза към прекалено човешкото си тяло. Суря говореше с брутална искреност. Всички хора, каза тя, изживявали целия си живот в глад, болка и похот. И най-вече в страх от смъртта. Но имало начин да надмогнат тялото и да постигнат безсмъртие. Това бил Пътят на Рингес: да жертват тялото и същността си, за да станат богове. Всички хора, каза тя, трябвало да отворят сърцата си за огромната и чудотворна саможертва на Малъри Рингес, всички хора трябвало да умрат, за да заживеят истински, всички хора трябвало да приемат в себе си образа на Малъри Рингес и да го почитат като откровение за онова, в което можели да се превърнат.