Когато свърши, беше ред на Данло. Той излезе на проскърцващата сцена и застана там, където усети, че го поглъща ревът на стоте хиляди гласа. Безразсъдно се беше облякъл само по спортната си камелайка. Вятърът развяваше косите му и той чу някой долу да вика: „Данло Дивия!“ Данло наистина съзнаваше колко див изглежда. Сетивата и умът му се бяха съсредоточили върху онова, което лежеше пред него: мрачният въздух, обливащ го на студени вълни, които го пронизваха до костите; стотиците хиляди погледи, които изгаряха да срещнат очите му; думите, които изричаха устните му и достигаха до всяка точка на ледения пръстен. Както бе казал на Бардо в обсерваторията, той добре беше обмислил речта си. Бе я изгладил дотолкова, доколкото можеха да се изгладят думи. Говореше с изключителна искреност, макар че ако някой го попиташе, навярно би казал, че говори прекалено свободно, с прекалена игривост и страст, неподхождащи за цивилизован човек. Когато свърши с разказа за великото си възспоменувание на древните еди, Данло беше потен, въпреки студа. Потеше се, трепереше и се усмихваше на хората, които тропаха с крака и го аплодираха. Аплодисментите им се превърнаха в рев, който отекна в слабините му и болезнено прониза ушите му. Никога не бе чувал толкова жив и ужасен звук, никога не си беше представял, че човешки същества са способни да го издадат.
— Добре говори — каза му Бардо, когато се върна в павилиона.
Данло му кимна, после си облече парката, сложи си кожената шапка и маската за вятър. Искаше да изслуша останалите речи заедно с множеството, затова мълчаливо се поклони на Бардо и Томас Рейн, излезе от павилиона и се спусна по стъпалата в задната част на сцената. После мина по края на ледения пръстен, за да се влее в тълпата. С черната маска за вятър на лицето никой не разпозна в него човека, току-що говорил за възспоменуването си и за Единствения спомен. Данло бавно си проби път към средата на пръстена. Навсякъде около него се разнасяше миризма на сирена, сладкиши и хляб, смесваща се с опияняващия аромат на тоалач, семена на трия и гореща бира. Всички изглеждаха възбудени. Облечени в нагревателните си копринени дрехи, неколцина паратанцьори танцуваха в екстаз, но повечето хора стояха на местата си, подскачаха от крак на крак върху утъпкания сняг и гледаха към южната част на пръстена. Данло не можеше да не си помисли, че никоя важна церемония не трябва да се провежда с лице на юг. Сто хиляди души не гледаха накъдето трябва, докато бъбреха помежду си и протягаха шии към сцената. Той беше по-висок от повечето и ясно можеше да види Нирвели, разперила ръце като птица крилете си. Тя говореше за щастието от възспоменуването на древните еди. Примадоната бе гъвкава и красива жена с кожа черна като космоса и говореше за щастието като сила, която е в състояние да преобрази както индивида, така и цели цивилизации, а някой ден навярно и цялата вселена.
„Всичко оживява от щастие, от чисто щастие и създаването на щастие е целта на вселената.“
Когато дойде редът на Хануман, хората около Данло и навсякъде по пръстена се смълчаха. Те не биха могли да знаят какво им предстои. И все пак сигурно изпитваха някакво предчувствие за велико събитие, защото когато на сцената излезе Хануман, се затвориха всички усти и замръзнаха всички погледи. Данло също гледаше омаян как приятелят му застава на самия ръб на подиума. В своите развяващи се на вятъра оранжеви дрехи и с напрегнатото си излъчване, от стотина метра разстояние той приличаше на пламък на тъмния фон на хоризонта. И после отметна глава назад, вдигна лице към небесата, протегна ръце нагоре и гласът му изкънтя: