— Горят всички живи неща на света — продължаваше Хануман. — Горят дърветата по планинските склонове и бактериите, които са прекалено малки, за да ги видиш с голо око, и снежните червеи, и хлъзгарите, и агнетата на шагшаите, които плачат за майчиното си мляко. Тигрите из нощните гори — те пламтят толкова ярко, че изгарят очите. Горите и вие, които тази вечер слушате тези думи. И в огъня на какво горим всички ние? Горим в огъня на чистото съществувание, пламтим в чисто съзнание, в първичния стремеж да съществуваме, да се организираме в нови форми, да се свързваме с други форми, да еволюираме. Горим в огъня на страстта за живот, на болка, страх, раждане, старост и смърт. На омраза, нещастия, мъка, скръб и страдание. Какво друго е човечеството освен възел пламъци, изгарящи от носталгия за безкрайното? Ние горим от стремеж да превъзмогнем самите себе си и от ужас да не се провалим в еволюцията си. Пламтим в огъня на нашите възможности, на онова, което можем да станем. В огъня на ужас, копнеж и отчаяние.
ТУК Хануман отпусна ръце и спря, за да си поеме дъх. После отново ги вдигна и ги протегна напред към ледения пръстен, сякаш призоваваше, сякаш викаше някаква сила, която само той беше в състояние да види. Данло не можеше да откъсне поглед от него. Всички наоколо гледаха, тропаха с крака и кашляха от студения въздух. После развяващата се роба на Хануман избухна в пламъци и хората едновременно нададоха страшен вик. Робата на Хануман гореше така, сякаш беше напоена със сиху — оранжеви пламъци се издигаха без дим, гърчеха се около тялото му и изцяло го обгръщаха. Данло очакваше да го види да се задъхва от болка, кожата му да почернява и да се пропуква. Но разбира се, не се случи нищо подобно. Хануман протегна ръце и тъжно се усмихна — Данло имаше изключително зрение и от сто метра разстояние можеше да види тази усмивка на извратено състрадание. Хануман оставаше недокоснат от пламъците, защото пламъци нямаше и имаше само светлина, оформена от решетките сълки. Това бе само илюзия, симулация на огън, макар че изглеждаше съвсем реална.
— Всички неща горят — каза Хануман, — горим всички, ние и всичко ни показва, че е така. Горят очите ни, гори всичко, което виждаме. Гори съзнанието на окото, горят образите, получавани от окото, горят всички усещания или мисли, които тези образи предизвикват в нас.
Внезапно на много места по пръстена много хора сякаш избухнаха в тъмночервени пламъци. Огнени езици започнаха да облизват ужасеното лице на автиста до Данло, обгърнаха и някакъв хоролог, чиято червена роба неочаквано запламтя. Данло преброи поне сто такива човешки факли преди да се откаже и да се съсредоточи върху онова, което казваше Хануман.
— И от какво горят очите ни? От огъня на страстта за живот, от болка, страх, раждане, старост и смърт. От омраза, нещастия, мъка, скръб и страдание. Цялото ни същество гори да види нашите възможности и онова, което можем да станем. Изгаряме в ужас, копнеж, страх и отчаяние.
Вече хиляди души горяха в илюзорни пламъци. Някои крещяха от страх. За миг като че ли щяха да избухнат безредици и паника. Но после десетки хариджани и паратанцьори вдигнаха ръце над главите си и екстатично затанцуваха. Множеството беше обхванато от масова религиозна страст. Всяко голямо събиране на хора винаги изпада в групово опиянение, индивидуалната личност отстъпва пред груповото съзнание. Хората около Данло копнееха да се превърнат в част от това съзнание, да творят това съзнание, тази висша идентичност, това възпламеняващо религиозно безумие. И затова се докосваха, гледаха се, пляскаха с ръце, усмихваха се и се олюляваха по утъпкания сняг. И стоте им хиляди гласа запяха като един — протяжен мрачен рев, който разцепи нощта като зимен гръм. Хората оставиха отделните си същности да изгорят като хиляди клечки кибрит, самоунищожавайки се във всепоглъщащо възвисяване. Леденият пръстен беше обгърнат от огъня, запален от Хануман. И от друг вид огън. Между Данло и сцената се вълнуваше стена от сребристочервени пламъци. Ако беше истински огън от горещи, блестящи газове, никой не би могъл да вижда през него. Но това бе само светлина и накъдето и да погледнеше, Данло виждаше мъже и жени, танцуващи, друсащи се и гледащи нагоре към Хануман. В очите им гореше ужас, копнеж и страх, но лицата им излъчваха емоция, която беше пълна противоположност на отчаяние.
Хануман протегна пламтящите си ръце към Данло и другите и даде знак за тишина.
— Твърди се, че имало начин да се освободим от този огън. Ако горят очите ни, трябвало да ги покрием с влажни кърпи. Ако горят ушите ни, трябвало да ги натъпчем с восък. Трябвало да измислим как да избегнем образите, звуците, миризмите, информацията и всички неща, които могат да докоснат тялото ни или които бихме могли да докоснем самите ние. Твърди се, че трябвало да отхвърлим усещанията и всички мисли или идеи, които породят в ума ни тези усещания. Трябвало да измислим как да избегнем съзнанието на ума и самия ум. Трябвало да измислим как да избегнем всички неща на света, за да не се докоснем до тях и до изгарящия си копнеж за тях. Твърди се, че така можело да се избавим от страстта и чрез отсъствието на страст да станем свободни, и така да осъзнаем, че сме свободни, и после в живота да няма нищо, което да ни кара да страдаме и горим.