Една нощ, след особено яростна любовна игра, Данло каза:
— Умирам от жега. Не можем ли да отворим прозореца?
— Свършихме ли? — Тамара седеше до него, гледаше го и между тежките й гърди към пъпа й се стичаха потоци пот. Златните косъмчета между краката й бяха влажни и цялото й тяло блестеше като сметана. Тя отметна дългата си мокра коса от лицето си и успокои дишането си, после му се усмихна и каза: — Ако сме свършили, да идем в чайната стая да се освежим.
Подсушиха се с хавлиени кърпи и се облякоха в кимона от черна коприна. После отидоха в чайната до стаята за медитация. Там беше много по-студено. Стаята бе скромно украсена, но Тамара обожаваше красивите неща и малкото предмети тук впечатляваха с красотата си: порцелановият сервиз за чай, поставен на ниска масичка, скулптура дофала от каменно дърво във формата на мечка, творение на мъж от едно от алалойските племена, и седем камъчета, които бе намерила на брега и беше подредила на перваза. Данло седна между масата и прозореца и се обърна да се възхити на тези камъни. Прозорецът беше отворен и през него нахлуваха струи студен морски въздух.
— Чай ли искаш или кафе? — попита Тамара.
— Чай. Ментов, ако имаш.
Тамара отиде в кухнята да приготви закуската. Нейният дом беше един от малкото в Града, в който имаше кухня. Повечето хора смятаха идеята да се хранят сами за варварски, крайно антиобществен акт, но тя в крайна сметка бе куртизанка и й беше трудно да се храни в обществени ресторанти. След малко се върна в чайната с поднос, върху който имаше чайник, сребърни ножове и лъжици, купичка мед и по-голяма купа, пълна с кръвноплодове и мандарини. Остави подноса на масата и седна срещу Данло. Наля димящия златист чай в малки сини чаши и му го поднесе с прецизните и грациозни движения, които куртизанките усвояваха още в самото начало на обучението си.
Данло отпи от парещия чай, като следеше с поглед дългите й прелестни ръце.
— Обичам да те гледам — каза той. — Движенията ти.
Тя се усмихна на комплимента, както правеше винаги, и с дългия си нокът разкъса кората на една от мандарините. После я обели с изключително внимание и по много особен начин: отдели кората от плода на една-единствена дълга спираловидна ивица и когато свърши, я подаде на Данло. Той хвана краищата на спиралата между пръстите си и започна да си играе с нея — дърпаше я, оставяше я да се развие и после отново да се навие. Удивляваше го вниманието, което Тамара обръщаше на съвсем незначителни неща. Харесваше му начинът, по който тя наливаше чая точно по средата на чашата, като се съсредоточаваше върху златната струя. Като че ли всичко й доставяше наслада. Обръщаше внимание на всичко около себе си, обръщаше внимание и на него, както никой до този момент. Тъкмо в това се състоеше изяществото й, нейната дарба — да обръща внимание. В това се криеше тайната на изкуството й — да опознава хората и да им помага да се разбуждат за щастието. Тя искаше да е носителка на щастие и да го разпространява сред познатите си, също както използваше ножа си, за да намаже с мед всяко парченце мандарина преди да го постави в устата на Данло. Най-дълбокото й желание бе да оставя съзнанието си да се разпростира и да обгръща всяка скала и снежинка на света, да носи щастие на всичко и с всяко свое действие, било то миене на съдове, полиране на камъни или сливане с Данло в бавен, потен екстаз.
— Екстазът се крие в подробностите — му каза Тамара една нощ. Тя се гордееше, че го води към по-силен екстаз от живота и затова ядеше мандарини заедно с него, разговаряше и слушаше така, както може само куртизанка.
— Обичам да гледам движенията ти — му каза сега, докато Разделяше две парченца мандарина. — Плавността ти. Сигурно е от това, че си израснал в пустошта. Цивилизованите мъже се движат като че ли са направени от метал.
— Учила ли си много мъже… как да се движат?
— Опитвала съм се — отвърна тя. — Но мъжете от твоя Орден са прекалено сковани.
— Не мога да повярвам, че не си имала и успехи.
Тамара сведе глава и се усмихна с престорена скромност.
— Всеки се поддава на учене.
Данло изтри капка мандаринов сок от устните си.
— Обичаш да учиш хората на разни неща, нали?
— Някои хора — призна Тамара.
— Чудя се… дали имаш намерение да учиш рингесистите на изкуството си.
— Мислиш ли, че трябва?