— Бракът си е брак — отвърна тя. — Даже твоите алалои раждат адски много деца.
— Да, така е — призна Данло и си помисли за алалойските племена. — Но много от децата умират още преди да им дадат име.
— И затова жените продължават да раждат още бебета.
— Да… но не за да заместят онези, които са преминали оттатък. Поне не само за това. — Данло притисна длан към челото си, потънал в спомени. — Жените от моето племе бяха много страстни. Техните викове, разнасящи се от снежните колиби дълбоко в пещерата — те можеха да ни държат будни цяла нощ, особено през дълбоката зима, когато нощта почти няма край. Те познаваха екстаза. Нямаше нужда от религия, която да ги насърчава да лягат със съпрузите си.
Тамара разроши тъмните косми на гърдите му и попита:
— Деваките за цял живот ли се женят?
— За цяла вечност — поправи я той. И й разказа част от алалойските вярвания за света на душите. Душата на мъжа, обясни той — неговото първо аз — се появява на света гола и сама, откъсната от същностите на всички живи неща. Но всеки мъж имал дофел, второ аз, вълшебно животно, което няма право да ловува. Когато обрежат члена му и стане мъж, първото му задължение е да влезе в мечтаното време и да открие тази своя друга същност. Ако е истински мъж, душата му мистично се слива с тази на второто му аз и той се превръща в своята дълбока същност, в истинското си аз, което живее във вечността. И става част от Световния дух. Едва тогава дълбоката му същност може да открие дълбоката същност на единствената жена, предопределена да стане негова съпруга. Как алалойската жена се превръща в дълбоката си същност беше загадка, която той не знаеше. Знаеше само, че завършените души на мъжа и жената се сливат във вечността и раждат други души, душите на своите деца, за да продължат живота.
— Алалойската теология е сложна, но много красива — каза Тамара. Лицето й сияеше, в очите й блестеше интерес. — Твоите алалои са романтичен народ.
— Да… могат да са романтични — отвърна Данло, внимателно вслушан в начина, по който Тамара произнесе думата „романтичен“. Усещаше, че в сърцето си тя е романтична жена и крие много от копнежите си.
— В душата си ти все още си алалой, нали? — попита Тамара. — Див, много див мъж. Всъщност Тамара Десета Ащорет обичаше мъжете както обичаше живота и от години мечтаеше да сключи брак, основан на сливането на две души. Беше мечтала дори да роди деца, две деца, момче и момиче. Но пазеше тази мечта в тайна, смяташе я за глупава идея на детинската си същност и се срамуваше от копнежа си за съюз, който майка й би нарекла „егоистично желание и всъщност абсолютно невъзможно“. В епоха, в която малцина се женеха по любов а още по-малко за цял живот, това определено бе непрактично желание, ако не и абсолютно невъзможно. Тамара се страхуваше, че Данло отново ще разбуди това й желание, само за да я изостави, навярно за да стане бог или защото е открил нещо, скрито в най-тайните дълбини на душата й: ненаситна и ужасна красота, която някой ден би могла да се разбуди за живот и да го погълне.
— Ти всъщност няма да поискаш да се ожениш за мен — каза тя.
— Мисля… че искам — възрази Данло.
— И би се отказал от търсенето си, от мисията до Вилда, за да се ожениш?
— Да, мисля, че бих се отказал.
— Е, дори не трябва и да си помисляш за такива неща — каза тя. — Никога не трябва да се отказваш от мечтите си.
— Но сега… имам друга мечта.
— А народът ти? Алалоите?
— Лалашу — каза Данло, — благословеният народ… е обречен. Зная го вече пета година.
— Но би ли могъл ли да ги изоставиш просто така, без да си сигурен?
Данло се изправи и закрачи из стаята. Дървените плочки на пода скърцаха в ритъма на тежките му стъпки. След малко той спря пред прозореца и погледна към замръзналото море.
— Не — накрая отвърна той, — не бих могъл да ги изоставя. Даже да са обречени. Особено… ако са осъдени да умрат.
— И аз не бих могла да се откажа от Дружеството — рече Тамара, изправи се и застана до него. — Не сега.
— Защото имаш призвание — каза Данло.
— Аз съм част от Пътя на Рингес — продължи Тамара. — Мнозина от нас са част от него.
Данло тихо се засмя.
— Каква ирония: Бардо си мисли, че покръства куртизанките… но всъщност е тъкмо обратното, нали?
— Ние не се опитваме да покръстваме никого.
— Хануман не смята така.
— Хануман — повтори тя. — Хануман е труден човек.
— Затова ли го избягваш?
— Не е възможно да го избегнеш. Той е много настоятелен.
— Той иска да създаде нова религия — каза Данло.
— Но всички ние създаваме тази религия, нали? Всички ние, които сме част от Пътя. Дори ти. Можем да я накараме да живее или да я оставим да умре, както са умирали толкова много други.