— И после?
— Какво искаш да кажеш?
— Ако завърша търсенето си — отвърна той, — и ако ти успееш в призванието си и разбудиш всеки рингесист в галактиката… после какво?
— После си е за после — каза Тамара.
— Ако напусна Ордена, ти ще напуснеш ли Дружеството?
— За да се омъжа за теб ли?
— Да.
Тя го погледна, погали дългата коса на тила му, после го целуна по устните, усмихна се и каза:
— Не мога да виждам бъдещето като теб. Сега си е сега и нищо друго няма значение. Много е късно. Защо не поспим и да забравим за всичко, което може или не може да се случи?
Тя го хвана за ръка и го отведе в стаята с камините, която й служеше за спалня. Огънят в тях едва тлееше. Беше студено и се завиха. Лежаха прегърнати в коприненото легло и Тамара скоро заспа. Данло наблюдаваше издигането и спускането на гърдите й. Дълго лежа буден и я гледа, като си мислеше за това, че „сега“ винаги става „после“, също толкова сигурно, колкото вечното редуване на ден и нощ в тази вселена без край.
През следващите двайсет дни, докато други обмисляха нови доктрини и техники, които завинаги щяха да променят Пътя на Рингес, Данло не можеше да забрави мечтата си да се ожени за Тамара. Докато пиеше кафето си, учеше математика или влизаше в интерфейс със светлинния си кораб и се отпускаше дълбоко в неговите Пещери, непрекъснато си мислеше за разговора си с нея. Накрая реши, че тя сигурно смята желанието му да се оженят за неискрено. И в известен смисъл наистина беше така. Той не й бе дал обещание да се ожени, нито пръстен, диск, огнен камък или какъвто и да било друг залог за любовта си. Достатъчно беше усвоил цивилизованите обичаи, за да знае, че не винаги се дават такива залози, че хората често се женят със същата лекота и безцеремонност, с каквато си поръчват печени ядки в кафене. Но както бе отбелязала Тамара, в сърцето си Данло все още беше алалой, а алалойските мъже винаги даваха такива залози на жените, за които възнамеряваха да се оженят. Даваха им черупки от миди алайя, аметисти или пръстени от слонова кост. Понякога им даваха перли. Данло съвсем ясно си спомняше вечерта, в която се бе запознал с Тамара, когато й беше казал, че иска да й подари перла, за да я носи на шията си. Тя и тогава го бе сметнала за неискрен. Но той не беше. Не го бе подхвърлил нехайно. Данло беше най-бедният човек на света, прекалено беден, за да купи перли или скъпоценни камъни, но от мига, в който я бе зърнал, си мислеше как може да й подари истинска перла.
На сутринта на шейсет и първия ден от дълбоката зима той се спусна до Кея, където ледоходните шхуни бяха пристанали в стройни пъстри редици по Западния бряг, и се уговори с пристанищния надзирател да излезе с една лъскава червена шхуна в заледеното море. От складовата барака си взе малкото неща, които щяха да му трябват за краткото пътуване: спални кожи, нагреваема палатка, готварска печка и стоманени прибори, въжета и приспособления за катерене, компас, секстант, карти, чук, ледоразбивачка, лопата, длета, ножове и достатъчно храна — главно балдови орехи, сушени снежни ябълки и сирене — за дванайсет дни. Нямаше намерение да отсъства повече от четири дни, но когато пътуваш през дълбока зима, винаги е разумно да прилагаш тройното правило: човек трябва да носи три пъти повече храна, отколкото му е необходима. Никой не знаеше по-добре от него какво е да гладуваш далеч от брега, докато изчакваш да отмине бурята. Когато видя количеството припаси, които Данло складираше в шхуната, надзирателят го предупреди за опасностите да плава сам през дълбока зима. Той беше слаб мъж с висок, тънък глас, който почти се губеше в ранния утринен вятър.
— Не би трябвало да те пускам, но ти си калфа, а калфите изобщо не слушат какво им говориш. Особено вие, пилотите — как го казвахте в колежа? „Калфите умират“ — нали така? Внимавай, млади пилоте. Морето е по-опасно от дълбокия космос. Не се отдалечавай от брега и не изпускай от поглед планините. Мисля, че си нямаш представа какво е да се загубиш сред леда.
Може би щеше да е по-безопасно да пътува с кучешки впряг, отколкото с шхуна. Докато вървеше по брега, Данло минаваше покрай покрити със сняг шейни и колиби, пълни с кротки, скимтящи кучета. Видът им не му хареса — градските хора ги използваха само за спорт и развлечение и той не искаше да доверява живота си на зле обучени кучета, които не познаваше. Всъщност след пътуването си До Никогея Данло не можеше да погледне куче без стомахът му да се свие и стегне като балдов орех. И затова натовари багажа си в шхуната и вдигна яркосиньото триъгълно платно. Сложи си очилата, сбогува се с надзирателя и потегли, като се носеше пред вятъра. Кулите на Града бързо изчезнаха — сиви каменни точици, потънали в сиво-бяло сияние. Напред го очакваше тъмносиньо небе, плътен въздух и открит лед, който се простираше до хоризонта. И винаги имаше вятър, който духаше в гърба му, издуваше платното и караше мачтата от изпреден диамант да пее. Вятърът го носеше на юг. Повечето ледоплаватели поемаха на север през залива и после бавно продължаваха срещу студения, постоянен вятър покрай западното крайбрежие на острова. Разчленен от фиорди, ледници и покрити със зелени ели планини, западният бряг на остров Никогея бе прочут с красотата си. Но този ден Данло търсеше друга красота и затова плаваше на юг към открито море, където жителите на Града нямаха право да излизат.