Пътуваше бързо. Това беше очарованието на тези изящни, деликатни кораби — че можеха бързо да се носят по леда. Когато се движеха по гладкия лед, някои ледоходи, например по-малките плъзгачи, можеха да достигат скорост, три пъти по-висока от тази на вятъра. Тъй като североизточният вятър през дълбоката зима е бърз и смъртоносен, проблемът на Данло не бе да поддържа скоростта си, а да я контролира. Естествено с плоските си, подобни на ски плъзгачи, вместо стоманени остриета, неговата шхуна беше най-бавният и сигурен вид ледоход, но все пак не бе съд за слабоумни или страхливци. Той седеше в кабината, стиснал кърмилния лост, който подскачаше при всяка неравност, дърпаше го наляво-надясно, за да отклонява кораба и да избягва цепнатините в леда. Много често му беше трудно да вижда заради снежинките, които шибаха маската и очилата му. Белите, сребристи и сини багри на морския пейзаж прелитаха покрай него с шеметна скорост. Кърмилното острие вибрираше като трион в леда, скърцането на плъзгачите отекваше под краката му. Често вятърът неочаквано променяше посоката си, караше дъха му да секва и едва не преобръщаше шхуната. Колкото повече се отдалечаваше от брега, толкова по-висока ставаше скоростта му и толкова по-неравен ставаше ледът. Данло се носеше по замръзнали вълни, наречени саструги, и кратките подскоци разтракваха зъбите му и отекваха в гърба му. Петнайсетина километра нататък морето беше покрито с утъпкан сняг сафел, както го наричат алалоите, бързият, гладък сняг, който е подходящ за пързаляне. Бе подходящ и за ледоходство и Данло скоро стигна до знаците на петдесетия километър, които бележеха границите на остров Никогея. Пред него на равни разстояния от триста метра в леда бяха забити червени колове, стигащи чак до хоризонта и в двете посоки — на изток и запад. Вятърът ги огъваше на юг, сякаш го мамеше да продължи пътуването си. Много отдавна господарите на Ордена бяха сключили споразумение с алалойския народ, че никой цивилизован човек няма да прекрачва тези граници. Освен острова, върху който е издигната Никогея, цялата планета, наречена Ледопад, завинаги трябвало да остане само за алалоите. Тъй като винаги се беше смятал за един от Народа — и тъй като възнамеряваше да стъпи на земя, забранена за жителите на Града — Данло продължи покрай коловете със скоростта на вятъра и каза молитва за всички пътници, отправящи се към непознати земи:
— Али алли-ло киро лисалия.
Повече от сто километра на юг от Никогея има остров, известен с богатия си птичи живот. Алалоите го наричат Ависалия. Това е малък остров с планини, скали и диви пясъчни брегове. Намира се между остров Никогея и Великия южен океан. Там, където топлото течение Мишима минава близо до шелфа, морските птици долитат, за да се хранят с огромните ята херинга, шокова риба и арктическа моруна. Всяка зима от северните острови мигрират ята, наброяващи десетки хиляди птици, и строят там гнездата си. През дълбоката зима въздухът над Ависалия често е бял от облаци тупици, рибари и клинари. А също керкенеци, морелетници, гмурци и още поне двайсет други вида птици. Тътенът на техните криле и дрезгавите им ловни крясъци могат да се чуят на километри. Повечето от тях зимуват на слънчевите южни склонове на острова. Те се греят на косите слънчеви лъчи, летят над брега и с ноктите или клюновете си ловят в океана сребриста риба. От южната страна на острова океанските течения се носят бързо, топли са и водата рядко замръзва. Северната му част обаче обитават други птици. Там идват китикееша, за да ядат снега по замръзналото море, и снежните бухали, за да ядат китикееша. Чайките — и снежните, и хищните чайки — строят гнездата си по стръмните сиви скали над морето. През дълбоката зима, когато не могат да се доберат до вкусните съкровища, заключени под леда, те се хранят с остатъците от пиршествата на мечки или други птици, или, ако огладнеят достатъчно, се нахвърлят едни върху други и се кълват до смърт. Но всяка година през лъжезимата, когато ледът се пропука, плиткото морско дъно предлага изобилна храна и тогава чайките пируват. Плитчините по северното крайбрежие на Ависалия гъмжат от ледени раци, спирали и десетки видове мекотели. И разбира се, от палпулви. По време на отлив широкият бряг е покрит с лилавите черупки на милиони палпулви. Това е любимата храна на хищните чайки. Те грабват жива палпулва, издигат се високо във въздуха и я пускат върху скалите. По този начин разбиват черупката и после изяждат месото. През размножителния сезон, когато малките постоянно писукат за храна и не им дават мира, чайките ежедневно пълнят гушите си с месото на стотици миди.