След като я гледа почти цял следобед, Данло реши, че е открил своята перла. После с помощта на лазерна дрелка проби мъничка дупка в най-тясната й част. През тази дупчица прокара няколко косъма от дългата си черна коса, които предварително беше сплел. Накрая залепи краищата им и когато свърши, вече имаше перла, която Тамара можеше да носи на шията си. Постави я в копринена кесийка, от онези, които използваше Бардо, за да раздава тоалач или семена на трия, завърза я здраво и я пъхна в джоба си. И се приготви да се върне в Никогея.
Пътуването му по леда мина без инциденти, макар че му отне цели два дни. Вятърът духаше главно на север и трябваше да се движи срещу него. Веднъж спря, за да проучи малък безименен остров точно по средата между Ависалия и Никогея. На скалистия му бряг се натъкна на голи бели кости от морж. Единият от бивниците бе цял и непокътнат. Той го взе и го отнесе на шхуната си. Най-приятната част от експедицията му беше преоткриването на естествената му страст да извайва различни неща. В мига, в който видя бивника, Данло реши, че ще направи от него пръстени, лула, скулптурки на животни и най-важното, фигура на бог, за да замени липсващата пионка от шаха на Хануман. И така, той се върна в Града, доволен от успеха си и изпълнен с мечти за бъдещето. Изгори измърляните си кожи и прекара половин ден в горещия басейн в общежитието си, за да се изчисти от гуаното и да покаже перлата на приятелите си. След като спа до обед, Данло се уговори да се види с Тамара късно следващия следобед.
Срещна се с нея в чайната й стая, където тя му поднесе кафе и печени хлебчета. Денят бе прекрасен, въздухът чист, настроението прекрасно и през прозорците струяха златни лъчи. Тамара се грееше на залязващото слънце, гола като животно, покрита само с дългата си златна коса. Тя обичаше да наблюдава играта на лъчите през дантелените завеси, докато слънцето бавно се спускаше на запад.
— Последните няколко дни не бях в Града — каза й Данло.
— Пътувал си със „Снежния бухал“ ли? В разклонеността ли си ходил?
— Не — отвърна той. — Пътувах с шхуна в морето. — Данло накратко й разказа за пътуването си, после извади от джоба си копринената кесийка и я постави на масата. — Донесох ти нещо… което да носиш на шията си.
Тя взе кесийката и я развърза с дългите си нокти. После изсипа перлата в шепата си и очите й блеснаха.
— О, колко е красива! — възкликна Тамара. — Никога не съм виждала толкова красива перла.
Тя го погледна, усмихна се и двамата се засмяха, сякаш току-що са опитали някакъв нов еуфоричен наркотик.
— Сложи я на шията си — каза й Данло. — Направих връвта дълга, за да си я слагаш лесно.
— Виждам, че е внимателно замислено — отвърна тя и прокара пръст по лъскавите косми.
— Направих я… от собствената си коса. Това е алалойски обичай.
— Красива е. — Тамара протегна ръка и погали косата му. — Досетих се още преди да ми кажеш. Имаш толкова хубава коса, толкова дълга и гъста. Винаги съм си мислила, че коса като твоята не би трябвало да се хаби за мъж.
— Някои ден ще остарея и ще оплешивея — отвърна Данло. — Но ако имам жена… тя все още ще носи тази перла.
Тамара се усмихна, остави перлата до кафеника. Изправи се и каза:
— Трябва да ти покажа нещо. — После отиде в стаята за медитация, забави се за момент и се върна с дълга, плоска кутия от каменно дърво. На гърба й имаше пантички и се отваряше като мида. — Получих я тази сутрин — каза Тамара. — Помислих си, че може би ще искаш да я видиш.
Данло взе кутията и впи поглед в нея.
— Защо не я отвориш?
Той отвори капака и погледна вътре. Върху подложка от черно кадифе имаше огърлица от кремави перли, подредени по големина и цвят. Всяка беше самото съвършенство. По целия платиниев наниз имаше трийсет и три перли. Данло не знаеше нищо за съвременната бижутерия, но предполагаше, че огърлицата трябва да е много ценна.