— Те са… прекрасни — каза той.
— Това са гиладийски перли — поясни Тамара. Тези перли се ценят най-високо на всички Цивилизовани светове. Произвеждат се на изкуствения свят Гилада, който се намира в края на Вилда. Събират се молекула по молекула във вакуум без светлина, без звук без никакви вибрации. Там, дълбоко в космоса, където няма гравитация, за да деформира седефа, напластяван около една-единствена централна молекула, гиладийските бижутери получават съвършено сферични перли. Образуването на една от тях може да отнеме цяла година. Освен със съвършената си красота гиладийските перли са прочути и с това, че никой освен най-богатите не може да си ги позволи.
— Трябва да си ги получила от някой търговец-принц — каза Данло.
— Не, никога не съм контактувала с триянци — отвърна тя. — От Хануман са.
— От Хануман! От Хануман… ли Тош? Но откъде е намерил пари, за да купи такива перли?
— Не зная — каза Тамара.
Данло поглади с пръст най-голямата от Ханумановите перли и без да иска, зацапа съвършената й повърхност.
— Какво съвпадение, че Хануман ти е пратил тези перли… тази сутрин.
— Казал ли му, че ще ми подаряваш перла? — Изобщо… не съм разговарял с него. Ние вече не си говорим. Но я показах на приятелите си. Възможно е да му е казал някой от тях.
— Значи ето я разгадката на това съвпадение.
— Да, сигурно е така. Но защо Хануман ще ти подарява перли?
— Ами, той ме ухажва още от вечерта, в която се запознахме.
— Ухажва те… за да се ожени за теб ли?
— Едва ли. Но нали знаеш — има много начини на ухажване.
— Онази вечер на празненството, спомняш ли си? — попита Данло. — Как те гледаше — очевидно е, че изгаря за теб.
— О, бедният пламтящ човек!
— Толкова студено го казваш.
— Нима? Не исках.
— Ти не харесваш Хануман, нали?
— Не че не го харесвам — възрази Тамара и погледна кутията в ръцете на Данло. — Страхувам се от него. — Защото е сетик ли?
— Защото е студенокръвен — отвърна Тамара. — Никога не съм познавала човек, който може така да се владее.
— Но сетиците се стремят да управляват всичките си емоции. Всичките си мисли… онова, което наричат свои програми.
— Е, изглежда е успял.
— Навярно само иска хората да си мислят така.
— И хората си го мислят — каза тя.
— Хануман има своите страсти като всички останали. Но колкото е по-силна страстта… толкова по-голяма е потребността от овладяването й.
— Спомняш ли си какво каза той по време на проповедта? „Единствено като се превърнем в огън, ще се освободим от пламъците.“ Мисля, че неговата страст не са жените, вече не.
Данло се усмихна и си помисли, че току-що е разбрал нещо за Тамара. Той я виждаше като невероятно красива жена, жена, която винаги е управлявала мъжката любов. Такива жени естествено не вярваха на никой мъж, над когото нямат сексуална власт. Фактът, че Хануман е в състояние при желание да сподавя в себе си всякакво сексуално желание, сигурно я ужасяваше и накърняваше чувството й за собствените й изключителни способности.
— Тогава никога не би си помислила да сключиш договор с него, така ли?
— О, бих обмислила тази възможност — възрази тя. — Куртизанката трябва да мисли за такива неща, даже да не е в състояние да реши въпроса.
— От всички мъже в Никогея — каза Данло, — кой друг се нуждае от твоето изкуство толкова, колкото Хануман?
— Не го ли ревнуваш, дори съвсем малко?
— Като момче приемният ми баща ме научи, че ревността е шайда. Тя отравя душата.
— Но Хануман е вътрешно мъртъв. Целият е лед и пепел.
— Можеш да го разбудиш — отвърна Данло. — Отново да го съживиш, нали? Тамара почука с нокът по ръба на чашката си.
— Трябва много да го обичаш, за да говориш така.
— Обичам го… както бих обичал брат — каза Данло.
— Толкова лесно ли би се отказал от мен?
— Когато алалойският ловец посещава друго племе — отвърна той, — често оставя жена си вкъщи. Пътува сам по леда, много километри и много дни. Когато пристигне, е премръзнал и гладен. И често някой от племенните му братя му отстъпва жена си за няколко нощи. За да го топли и да облекчава глада му.
— Но ние не сме алалои — възрази тя. — Поне аз не съм.
— Права си.
— И не съм твоя, че да ме отстъпваш.
— Дори сред алалоите — призна Данло — жената сама трябва да се отдава, иначе на ловеца ще му се наложи да изтърпи студа.
— Никога не бих се отдала на Хануман — каза Тамара. — На който и да е друг да, но не и на него.
— Значи ще му върнеш перлите, така ли?
— Иска ми се да можех — каза Тамара, въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Иска ми се нещата да бяха толкова прости.