— О, мисля, че са — отвърна тя. — Всички знаят, че ти си имал велико възспоменувание и си го описвал толкова красиво, макар винаги да си твърдял, че не владееш много добре думите. Аз също съм виждала много чудни неща. Какво друго са древните еди, освен начин да се пробудим? Всички ние. Да позволим на енергията на съзнанието да ни погълне, атом по атом, клетка по клетка — във всеки от нас има безмилостна сила, която унищожава и твори, унищожава и твори, и е там, чака ни да й позволим да се роди, стига да успеем да понесем цялата кръв, ужас и писъци. Това е най-прекрасното нещо във вселената. Бих умряла, за да видя тази идея осъществена.
— Значи си решила да копираш спомените си в компютъра на Хануман, така ли?
— А ти няма ли да го направиш?
— Не — отсече Данло.
— Разбира се — теб не те мъчи гордост като мен. — Тя се извърна от него и отправи очи към полираните камъни на перваза.
— Тамара — каза Данло. — Аз обичам тази твоя гордост.
— Наистина ли?
— Както обичам вятъра.
Тя се обърна към него и срещна очите му.
— Не ми ли каза, че веднъж вятърът едва не те убил?
— Да, вярно е — призна Данло. — Но също е вярно, че вятърът е дъхът на света. Също както твоята гордост е твоя сила и живот.
— Наистина ли мислиш така?
— Да — отвърна той.
— Веднъж ми казаха, че гордостта ми била грозна програма, която щяла да ме погуби.
— Не, тя е нещо благословено.
— Когато бях дете — рече Тамара, — четците в моята църква се опитваха да пречистят гордостта ми и други мои грехове, но не успяха.
— Ако бяха успели, нямаше да си тази, която си.
— Не, разбира се — каза тя и нервно се засмя. — Често съм се чудила дали всички усилия да пречистят гордостта ми не са ме направили само още по-суетна.
— Как учеха архитектите? „Суетата е лудост.“
— Сигурно ме мразиш, защото съм толкова суетна.
— Не, тъкмо обратното — тихо каза той. — Всяка твоя суетност е като перла — уникална, прекрасна, благословена. И красива.
— Ти си красив — отвърна Тамара и дълго го гледа. — Никога не съм познавала човек като теб. Той наведе глава, после я погледна.
— Никой никога не ме е виждал така, както ти — прибави тя. — Мисля, че и никой не би могъл.
Данло се вгледа в тъмните й очи и потърси най-дълбоката й суетност. Накрая му се стори, че я съзира, блестяща като естествена перла, онази представа за самата нея като богиня с ужасна красота, въплъщение на всички жизнени енергии, а също и на стремежа към смъртта. „Тя е ужасна красавица“ — помисли си той. Щеше да я обича заради тази дълбока, първична красота, щеше да цени това й качество над всички други.
— Югена лос анаса — каза Данло.
— Какво означава това?
— „Да виждаш дълбоко означава да обичаш дълбоко“ — преведе й той.
Тамара се усмихна, сякаш отново бе малко момиченце, приближи се до масата и взе кутията с наниза гиладийски перли. После със замах затръшна капака.
— Предполагам, че ще трябва да ги задържа — каза тя. — Наистина не искам да обидя Хануман. Но никога няма да ги нося вече не бих могла да ги нося. После взе перлата на Данло, погледна я и каза:
— Подарявали са ми много неща, но никой никога не ми е давал такова нещо.
— Направих го… за да го носиш — каза Данло.
— Иска ми се да можех — отвърна Тамара.
— И на мен.
— Но предполагам, че ако наистина го нося — продължи тя, — в това ще има определен смисъл, нали? — Само онзи смисъл, който ние му дадем.
— Но алалоите не смятат ли подаряването на перла за обещание за брак?
— Ако искаш, можеш да я носиш като символ на обещание.
— За обещание помежду ни ли?
— За твоето обещание да се омъжиш за мен и за моето обещание да се оженя за теб.
— Но какво бих могла да ти дам аз?
— Удоволствието да виждам тази перла до сърцето ти.
— Но не трябва ли да определим време за изпълнение на това обещание? Аз все още имам своето признание, нали знаеш. А ти все още имаш своето търсене.
— Каквото и обещание да си дадем, ще е … вечно. Имаме цялото време във вселената. Тя пак погледна перлата и каза:
— Никога не съм виждала толкова красиво нещо. Данло пристъпи напред и окачи перлата на шията й.
— О — каза тя, — не съм очаквала, че ще е толкова тежка.
— Перлите на палпулвите са много големи — отвърна той.
— Не мислех, че толкова много ще ми хареса да я нося.
— Създадена си, за да я носиш.
— Не мислех, че някога ще се омъжа за когото и да е.
— Винаги съм се надявал… че ще мога да се оженя за теб.
— Е, мисля, че бих искала да се омъжа за теб — каза Тамара.
— Мечтал съм някой ден това да е най-голямото ни щастие.
— Но ние вече постигнахме нашето щастие — отвърна тя.