— Той е моят… най-дълбок приятел.
— Е, той е и мой приятел или поне беше преди да започне да се прави на проклет пророк. На пророк можеш ли да му имаш вяра? О, дали всъщност му вярвам? Трябва ли? Труден въпрос. Доверявам му привличането на хора към Пътя. Доверявам му провеждането на големите проповеди и той вдъхновява хората. Доверявам му даже да им показва част от незримото, тези проклети древни еди, които всеки си мисли, че иска да си спомни. Той е религиозен гений, за Бога! Доверявам му да прави онова, което правят всички гении — да се греят на гения си и да сияят така, че да осветят и други.
С тези думи Бардо може би иронизираше самия себе си, защото се ухили на Данло и с блеснали очи подръпна мустаците си.
Данло срещна погледа му и каза:
— Но ти доверяваш на Хануман… да каркира нашите спомняния в компютър?
— О чудех се дали ще ме попиташ за това.
— Вярно ли е, Бардо?
— Познавам те вече от седем години и ти продължаваш да ми задаваш въпроси!
— Но защо да не ти задавам въпроси? — с усмивка попита Данло — Ако престана, това ще ти развали удоволствието да ми отговаряш.
— Вярно, вярно — отвърна Бардо. — Тогава нека ти отговоря на този въпрос и и двамата ще сме доволни. Знаеш, и преди съм казвал, че калата е опасен наркотик. Той е прекалено прекалено опасен и затова решихме да прекратим церемонията на калата. Вече никой няма да пие кала. Поне публично. Но кръщелниците трябва да имат своите спомняния и затова въведохме нова церемония. Тоест, ще я въведем довечера. Аз ще напътствам церемонията и всички ще видят, че Хануман ми помага, разбираш ли?
— Разбирам — каза Данло.
— Тази вечер в катедралата ще присъстват хиляда души — продължи Бардо. — И всеки от тях ще има такова възспоменуване, каквото никога досега. Моите спомняния, някои от тях. На Томас Рейн. И твоите, надявам се.
— Моите… спомняния — повтори Данло и затвори очи.
— Нали си получил поканата на Хануман?
Данло кимна.
— Отлично! Радвам се, че си съгласен да запишеш спомнянията си.
Данло, който не се бе съгласявал на такова нещо, отвори очи и погледна към вътрешността на катедралата. Усети, че погледът на Бардо изгаря страните му, и каза:
— Хануман ми обеща, че първото ми възспоменуване… ще бъде съвършено запазено.
— Като светулка в лед — отвърна Бардо. — И почти нямаме време да го запазим. Бих искал да, хм, включа твоето велико възспоменуване в другите и да го използвам в тазвечерната церемония.
— Ще използваш спомените ми… толкова скоро?
— Трябва да действаме бързо — каза Бардо. — Много е сложно да напътстваш множеството към мистични извори на просветление: ако не действаме достатъчно бързо, събитията могат да се надигнат като океан и да ни отнесат.
Той упъти Данло към компютърната зала, после се извини и се върна да надзирава ремонта на катедралата.
Щом влезе в огромния кораб, Данло незабавно потъна в спомени. Никога не бе влизал в катедрала, знаеше го толкова сигурно, колкото и че никога не се е катерил по ледените планини на луната на Агатандж, и все пак, докато стоеше и се вглеждаше в пороите светлина, струящи през прозорците, се чувстваше така, сякаш е стоял тук хиляди пъти.
Въпреки роботите, които се трупаха по вътрешните стени, в катедралата цареше пълна тишина и покой. Из пустия кораб се носеха студени въздушни течения. Стените, прозорците и многобройните колони, които поддържаха свода, се издигаха в непрекъснати вертикални линии. Високо над него от тези колони излизаха огромни пръсти от камък и се превръщаха в дълги, изящни арки, които се срещаха по централната линия на свода. Целият план на катедралата издаваше стремеж за преодоляване на гравитацията и за извисяване на материята към небесата. Накъдето и да погледнеше Данло, сякаш изконното човешко религиозно чувство беше замръзнало в камък и цветно стъкло. Колоните и арките, дори каменните орнаменти носеха спомени от десет хиляди години песнопения и заклинания. Прозорците — дългите мозайки от цветно стъкло, които бяха прелестта на катедралата — изобразяваха сцени от чудесата, които се твърдеше, че бил направил Кристоман Бога. Десет от тези прозорци вече бяха избити и заменени с парченца ново стъкло. В сводестите мозайки високо горе бе представена сцена в синьо, зелено, жълто и тъмночервено. Косите следобедни слънчеви лъчи осветяваха огромната фигура на Бардо, отворил уста в безмълвен вик и разтърсил юмрук към небето. От гърдите му стърчеше дълго копие и белите му кожи бяха опръскани с кръв. Това беше един от великите мигове в живота му — неговата първа смърт. Както никога не се уморяваше да разказва на хората, Бардо бил дал живота си, за да можел да живее Малъри Рингес и сега вече всички можеха да видят истината за този момент. Той кроеше планове да замени всички стари прозорци с нови стъкла, изобразяващи великите мигове от живота на Малъри Рингес. (Фактът, че бърка величието на приятеля си със своето собствено, очевидно не му пречеше.) Докато влизаше по-навътре в кораба, Данло местеше поглед от прозорец на прозорец и се чудеше какви ли могат да са тези мигове. Той се удивляваше на играта на слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозорците, на начина, по който багрите потъмняваха или изсветляваха с преминаването на всеки облак. Цялата катедрала сияеше в синя и златна светлина и накъдето и да погледнеше, всичко му напомняше за стремежа на живота към светлина. Данло развеселен си помисли, че тя е зашеметяваща и прекрасна, независимо дали прониква през стари или нови прозорци.