— Наричаме го „директен интерфейс“ — каза Хануман и се усмихна. Лицето му като че ли се състоеше само от лъскави зъби в призрачно сияещ череп. — Някой смятат, че е тъпо да си бръснеш главата като послушник, но това е единственият начин шапката да прилепва плътно.
Наистина, тя обхващаше главата му като втора кожа. Беше излята съобразно особеностите на черепа му. Задържаше се с лепило, наречено гимук. Лепилото и постоянният натиск на този компютър очевидно го дразнеха, защото кожата покрай ръба на шапката, по лицето и слепоочията му и около ушите му бе зачервена и възпалена.
Данло го погледна в очите, за да не гледа към шапката.
— Чувал съм, че само най-висшите кибершамани носят тази шапка… постоянно.
— Питаш ме дали съм посветен в най-висшата степен ли?
— Чувал съм, че има степени… за които дори кибершаманите от по-висшите степени не знаят почти нищо.
— За тайните степени ли говориш?
— Не са съвсем… тайни — отвърна Данло и се усмихна. — Как могат да са тайни, щом съм чувал за тях?
Хануман го погледна, но не каза нищо.
— Чувал съм, че има невропевци, които използват тази шапка, за да влизат в интерфейс с други компютри… за постоянно.
Вдигнал поглед към купола, Хануман се усмихна сам на себе си. Очите му бяха кръвясали, сякаш дълго време не е можел да ги затвори. Й изглеждаха абсолютно пусти. Данло знаеше, че трябва да е в интерфейс с шапката или може би с някой от многобройните компютри в залата. Нямаше как да определи с кой. Директният интерфейс беше като прозорец към кибернетичните пространства на всички обикновени компютри и на много, които не бяха обикновени. Хануман се взираше в пространството, безок като всеки провидец — можеше да е в интерфейс с квантовомеханичен компютър, със стенния гоблен или със самите стени.
— Хану, Хану, какво правиш?
Сякаш в отговор, Хануман погледна към компютъра точно по средата на залата. Там, върху обикновена подставка от каменно дърво на равнището на очите на Данло имаше черна кристална сфера. Бе голяма колкото глава на морж и Данло мигновено разбра, че това е много по-голям вариант на Ханумановия универсален компютър, онзи, с който беше създал своята вселена от кукли.
— Извинявай — рече Хануман, — довършвах един експеримент.
Данло завъртя глава в двете посоки — търсеше квадратната образна маса, която приятелят му държеше в стаята си след великото си възспоменуване. Но не я откри, нито нея, нито какъвто и да било друг вид екран или монитор, на който можеха да се видят куклите.
— Оставих масата в къщата на Бардо. — поясни Хануман, прочел озадаченото изражение на Данло и посочи диамантената шапка. — Сега нося това и няма нужда от такива груби дисплеи.
Хануман се обърна, за да погледне към решетката сълки до стената.
— Разбира се, поне аз нямам нужда. Искаш ли да видиш как са еволюирали куклите през последните сто дни?
Без да изчака, за да види дали Данло наистина иска това, той кимна и решетката сълки оживя. Цялото помещение от пода до купола мигновено се изпълни със сияещи сребристи образи, големи колкото тюлени. Куклите бяха навсякъде около Данло, носеха се във въздуха, кацаха по шкафовете, прелитаха през шкафовете и другите предмети, сякаш такава обикновена материя не представляваше пречка за създания от чиста светлина. Данло отново трябваше да си напомни, че куклите са само информационни структури, съхранявани в универсалния компютър на Хануман. Прожектираната в залата холограма бе само изображение на този изкуствен живот.
— Моля те, недей — каза той. — Стига.
И отскочи, защото една от куклите се понесе във въздуха и увисна пред него. Огромното сребристо създание като че ли започна да го разглежда. Макар че нито една от куклите нямаше очи или лице като хората или тюлените, всяка от тях имаше някакъв лик, сякаш притежаваше уникална самоличност и изражение. Светлинните модели, съставляващи куклите, бяха уникални и движещите се ивици сребристо и светлосиньо като че ли реагираха на стимули, за които Данло можеше само да се досеща. И всяка кукла сякаш реагираше на всички останали. Те се извиваха и потръпваха и той си представи, че вижда самите въздушни молекули да вибрират от речеви или някакъв друг вид информационни вълни. Изпитваше зловещото усещане, че куклите разговарят помежду си по странен и сложен начин, че навярно дори го обсъждат или му се присмиват. А може би го съжаляваха. Някак си, помисли си Данло, куклите съзнаваха всичко онова, което ставаше между него и Хануман. Той се ужаси от мисълта, че те са в състояние да се появяват във всяка част на действителната вселена със същата лекота, с каквато Хануман можеше да прониква в тяхната.