Хануман го погледна и се усмихна.
— Навярно йелдра са били най-великите провидци на всички времена. Техните спомени са спомени от бъдещето. Самият ти си казвал, че в дълбокото възспоменуване времето не съществува.
— Вярно е.
— Тогава йелдра трябва да са каркирали в човешкия геном всичките си спомени, и от бъдещето, и от миналото. Ти си ги видял, също както ги видях и аз. Какво друго са древните еди, ако не спомените на боговете?
— Мисля, че древните еди са нещо повече от генетична памет. Едите са… нещо друго.
— Какво тогава?
— Единственият спомен, този живот, искрящ във всичко…
— Единственият спомен! О, Данло, струва ми се, че ти си единственият истински религиозен човек, когото познавам.
Главата му започваше да пулсира и Данло разтри очите и слепоочията си.
— Каква ирония, че тъкмо ти казваш това. Мисля, че съм свършил… с всички религии.
— Даже с рингесизма ли?
— Особено с рингесизма. В него вече няма радост… за мен.
— Нямало радост ли? Ами великото ти възспоменуване?
— Церемонията на калата — отвърна Данло. — Тя не носи… истинско възспоменуване. Тя е като птиче яйце, чийто жълтък е изсмукан.
— И тъкмо затова я прекратихме.
— Това ли е истинската причина, Хану?
— Е, довечера ще имаме нова възспоменувателна церемония.
— Да… друга церемония.
Хануман внезапно вдигна поглед, сякаш току-що е видял над главата си кама, и каза:
— За теб ще е трагедия, ако напуснеш Пътя.
— Трябва.
— Сигурен ли си?
— Да.
— И кога взе това тъпо решение? Данло не искаше да говори, но гордостта му крещеше, че истината е благословена и трябва да се казва.
— Преди да дойда не бях сигурен. Не знаех… какво ще направя.
— Но сега вече знаеш, така ли?
— Да.
— И какво ще направи Данло Дивия? — Хануман гледаше право към лицето му, но очите му бяха някъде далеч. — Един сетик иска да знае това.
Притиснал ръка към пулсиращото си слепоочие, Данло му каза, че никога повече няма да присъства на никакви религиозни церемонии. Но всяка вечер щял да упражнява изкуството на възспоменуването под ръководството на Томас Рейн. Щял да прекарва дните си в занимания с математика. Каза му, че все още имал намерение да участва във втората мисия до Вилда и да открие лек за страшната чума, унищожила народа му.
— Нищо не споменаваш за нощите.
— Ти знаеш къде прекарвам нощите си — тихо отвърна Данло.
После, тъй като вече бе потънал толкова дълбоко в истина, разказа на Хануман за перлата и за годежа си с Тамара.
Тази радостна новина, изглежда, не изненада Хануман. Той просто стоеше неподвижен, с очи, изпълнени с насмешка, а също и със съжаление.
— Тя никога няма да се омъжи за теб, разбира се. Повярвай ми, моля те — добре познавам тези курви.
Не помръдваше нито Данло, нито Хануман. Тишината в залата беше потискаща и зловеща и сякаш никога нямаше да свърши.
— Трябва да си вървя — накрая каза Данло.
Пулсирането в главата му бе станало остро и настойчиво. Когато рязко погледна към вратата, остра болка прониза окото му и се впи дълбоко в главата му.
— Обидих те — отвърна Хануман. — Извинявай, моля те не си тръгвай още.
Данло поглади белега на челото си и не каза нищо. После се отправи към вратата.
— Не можеш просто така да предадеш приятелите си! — настояваше Хануман.
Сякаш мускулите му бяха ударени от електрически ток Данло се завъртя и насочи показалец към Хануман.
— Ти ли го казваш?
— Ако напуснеш Пътя, ще навредиш на всички ни.
Данло яростно стисна юмруци.
— Е, каквото и да направиш, моля те, не издавай тайните ни на никого.
— Тайната си е тайна — отвърна Данло.
— Разбира се, но моля те, не говори за Пътя. Моля те, не казвай на никого, че си ни напуснал.
— Искаш да… мълча ли?
— Толкова ли е трудно?
— Не е трудно. Но е… лошо.
Хануман го стрелна с кратък поглед и каза:
— Не позволявай любовта ти към истината да унищожи всичко, което обичаш.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
Последва миг на мълчание, после Хануман каза:
— Вече си решил да говориш срещу нас, нали?
— Аз… не зная.
— Моля те, кажи ми същата истина, която ще кажеш на всички.
— Каква истина?
— Истината, за която говори лицето ти и която устните ти отричат.
— Сигурно знаеш какво ще кажа — въздъхна Данло.
— Да, ти ще запазиш тайните ни, но ще говориш срещу нас — ще кажеш на всички, че рингесизмът е неспасяемо покварен. Мислиш си довечера да кажеш тази полуистина на Тамара. Не трябва да разговаряш с нея за онова, което видя тук. Моля те, недей.
— Но ние си казваме всичко.
— Ако й кажеш, ще я погубиш — настоя Хануман. Гласът му стана дълбок и накъсан като след пристъп на кашлица.