— Мислиш ли, че е толкова лесно да погубиш някого?
— Чуй ме — Тамара е омаяна от идеята да сътвори религия по свой собствен образ и подобие. Тя живее за това.
— Не, грешиш.
— Повярвай ми, моля те. Видял съм, каквото съм видял. — Ти си сетик и си видял лицето й. Но никога не си стигал… по-надълбоко.
— Сетик съм — съгласи се Хануман. — И ти говоря като сетик: ако хулиш Пътя пред нея, ще унищожиш всичко помежду ви.
Данло не можеше да понася светлите му очи, самовглъбеността съжалението и ужаса му, Това бе лицето на провидец видял някакво трагично и неизбежно бъдеще, а не безмълвното лице на сетик.
— Разбирам — каза Данло. — Не искаш да отчуждавам… една куртизанка.
— Не й казвай нищо, моля те.
— Трябва да си вървя — повтори Данло.
Хануман се усмихна, после заговори и думите му бяха студени като живак.
— Но ние още не сме записали спомените ти.
— Аз… не мога да ти го позволя.
— Моля те, Данло.
— Как можеш да ме молиш за това?
— Защото си ми приятел.
— Приятелят би ли поискал от приятеля си… невъзможното?
— Ти си имал велико възспоменуване — отвърна Хануман. — И ми се струва, че би искал да го споделиш с другите.
— Но то не може да се сподели!
— Нима?
— Не може.
— Но ако можеше да споделиш спомените си, щеше ли да го направиш?
— Ами… не зная.
— Поне би ли влязъл в интерфейс с някой от паметистките ни компютри? Би ли влязъл в интерфейс със спомените, които сме избрали да запишем?
— Защо?
— За да видиш себе си.
Данло потърка белега над окото си, после бавно кимна.
— Щом искаш.
— Тогава ще ни трябва хиюма.
Хануман прекоси залата и отвори един голям махагонов шкаф, пълен с хиюми. Приличаха на трофеи, събрани от някой древен воин. Хануман избра една и я подаде на Данло.
— Никога не съм виждал такава хиюма — каза Данло и прокара пръсти по заоблената хромирана повърхност. Металът бе студен и можеше да види в него изкривеното отражение на лицето си.
— Какво има? — попита Хануман.
Данло премести поглед между него и лъскавата хиюма. Спомни си, че едно от първите неща, на които учеха послушника, беше никога да не слага на главата си странна хиюма.
— Направена е на Катава — поясни Хануман. — Красива е, нали?
В този момент Данло чу стъпки по коридора пред залата и си помисли, че някой сигурно идва, за да притисне ухо до вратата и да подслуша разговора им. Хануман очевидно не долавяше слабия звук. После вратата рязко се разтвори и вътре влетя Бардо. Носеше яркозлатиста официална роба и златен пръстен на дясното си кутре. Брадата и косата му бяха току-що подстригани, вчесани и намазани с помада. От него ухаеше на парфюм сиху, какъвто използваше, за да се вдъхнови за ръководството на важна церемония. Той погледна Данло, после Хануман и гласът му се разнесе като зимен гръм:
— Още ли не си копирал проклетите му спомени?
— Не — отвърна Хануман. Изглеждаше едновременно изненадан и уплашен, че вижда Бардо да се извисява над него като вулкан, готов да избухне. За миг Данло се зачуди дали Хануман не го е повикал скришом, за да подкрепи аргументите му, но ако на изящното му бледо лице беше изписана някаква истина, очевидно не можеше да е така.
— Е?
— Данло не иска да копира спомените си.
— Защо, за Бога?
— Питай него — отвърна Хануман. Бардо подръпна брадата си и погледна Данло. Очите му бяха меки и тъжни, а въпросът му — почти реторичен.
— Защо трябва да стоя тук и да се ужасявам, че се готвиш да ми кажеш нещо лошо?
Докато Данло обясняваше основанията си да напусне Пътя, като внимателно подбираше думите си, за да не обиди или обвини други, Бардо се приближи до Хануман и дръпна хиюмата от ръцете му. Глаткият й метал изглеждаше запоен за пръстите му.
— От всички рингесисти, които познавам — обърна се към Данло той, — защо тъкмо ти трябва да проявяваш толкова силна воля?
— Съжалявам — каза Данло.
— О, трябваше да забележа разочарованието ти — въздъхна Бардо. — Но бях прекалено зает.
— Съжалявам — повтори Данло.
— Е, не можеш да ни изоставиш просто така. Как да те убедя в, хм, преимуществата да си пророк сред кръщелници?
— Мисля, че не е възможно — отвърна Данло.
— Но обясних ли ти колко огромни могат да станат тези преимущества? — Бардо бавно въртеше хиюмата в ръцете си. — Обяс… за Бога, какво е това?
Той заби пръст в основата на хиюмата и мощният му глас внезапно изпълни залата. Там, отпечатана върху заоблената метална лента, която щеше да обхване тила на Данло, се виждаше емблемата на Кибернетичните реформистки църкви: прост наниз едически лампички, извити така, че да приличат на полегнала осмица.