— Това не е от нашите хиюми! — извика Бардо. Хануман се усмихна и отвърна:
— Не това е пречистваща хиюма.
— Пречистваща хиюма! Защо ти е пречистваща хиюма?
— Глупаво е от моя страна, но аз събирам такива неща — спокойно каза Хануман, приближи се до редица стоманени шкафове и отвори първия. Вътре имаше десет лавици и на всяка от тях по десет хиюми. Всички те изглеждаха същите като пречистващата хиюма, която държеше Бардо.
— Но това са нашите възспоменувателни хиюми! — възкликна той и посочи към тях.
— Наистина си приличат — каза Хануман, взе една от възпоменувателните хиюми и я отнесе при Данло и Бардо. — Но разбира се, на възпоменувателните хиюми няма отличителни знаци.
Бардо я грабна от него, вдигна я към светлината на огнения глобус и прокара пръст по основата й. По гладкия метал нямаше нито печат, нито емблема.
— Купихме хиляда такива от катаванските архитекти — призна Бардо. — И поръчахме още десет хиляди.
Данло премести поглед между двете хиюми в ръцете на Бардо — изглеждаха по-еднакви от две птичи яйца, взети от едно и също гнездо. Той вдигна очи към Хануман, който се усмихваше с пустата си усмивка, и си спомни за старата поговорка: „Катава произвежда най-свещените компютри“.
— Проклетите архитекти обичат да маркират всичко, каквото правят, но ние им платихме да не подпечатват тези компютри — продължи Бардо. — Естествено, ще е най-добре кръщелниците да не подозират, че носим архитектски хиюми.
Данло не обръщаше внимание на думите му. Гледаше Хануман и Хануман гледаше него. Докато Бардо прочистваше гърлото си и си мърмореше нещо за високата цена, която трябвало да платят за контактите си с архитектите, Данло и Хануман впиха погледи един в друг така, както отдавна не бяха правили.
После Бардо посочи с брадичка към Хануман и попита:
— Защо си направил тези хиюми така?
— За майтап, разбира се — отвърна Хануман. Очите му бяха светли като лед. И също толкова студени.
— За майтап!?
— Е, архитектите използват пречистващите хиюми, за да осакатяват спомените на хората. Помислих си, че ще е забавно да направя подобен на вид компютър. За да даря на хората най-дълбоките спомени във вселената.
Докато Данло отброй девет удара на сърцето си, в залата настана тишина. После Хануман продължи:
— Само исках да покажа на Данло разликата между тези хиюми.
„Хану, Хану, истината ли казваш?“
Данло гледаше как го гледа Хануман и сърцето му гореше от студа, който виждаше в очите му. Не знаеше как да отговори на въпроса си. Някакъв вътрешен глас крещеше че Хануман никога не би му навредил, че е немислимо Хануман да постави на главата му пречистваща хиюма. Никой приятел не би направил това с приятеля си, макар приятелството им да се пропукваше като стар морски лед, който прекалено дълго е носил огромна тежест.
„О, Хану, Хану.“
Мислеше си, че е възможно самият Хануман да не знае какво е искал да направи.
— Ах — рече Бардо и тикна пречистващата хиюма в ръцете на Хануман. — Трябва да заключиш това нещо при другите си боклуци. За да не би някой беден кръщелник по погрешка да си го сложи на главата.
Докато Хануман заключваше пречистващата хиюма в един от шкафовете, Данло погледна Бардо. Тлъстите му бузи се издуваха в нещо, което приличаше на усмивка. Очевидно беше приел обяснението на Хануман, макар също да бе очевидно, че Ханумановият „майтап“ го беше разстроил. „Той се страхува от Хануман — помисли си Данло. — Страхува се за самия себе си.“
— А сега — каза Бардо и забарабани с пръсти по възспоменувателната хиюма, — бихме искали да ни представиш своето усещане за едите. Особено бихме искали да запазим, хм, мистичния елемент на твоето възспоменуване.
Данло забеляза, че Хануман неподвижно стои до универсалния си компютър, сякаш дълбоко потънал в размисъл. Той се обърна с гръб към Бардо и отвърна:
— Даже да можете да копирате точното състояние на ума ми тук и сега… това няма да ви помогне. Тази вечер съм далеч от каквото и да било възспоменуване.
— Е, предполагам, че всъщност това няма значение — каза Бардо.
— Но само в Единствения спомен, в неговото изживяване, в настоящето, което спира… само по време на самото възспоменуване има някакъв мистичен елемент, който си струва да запазите.
— Значи смяташ, че знаеш какво си струва да запазим и какво не, така ли?
— В момента — отвърна Данло — само си спомням едите. Спомням си… Единствения спомен.
— О но кой има по-добър спомен за това състояние от теб?
Данло хвърли поглед към Хануман и си помисли, че приятелят му има ако не по-добър, поне по-яростен спомен за възспоменуването си.