Той отвори очи и се помъчи да се абстрахира от възспоменувателната хиюма. Не бе лесно. До него стоеше Хануман със стиснати устни и невиждащи очи. Диамантената шапка на бръснатата му глава светеше с хилядите нишки на неврологиците, които сияеха в светлолилаво. Данло разбираше, че Хануман е избрал точно определени еди, които да прати в мозъка му, и че най-вероятно редактира тези спомени в момента. Дойде му наум, че програмата, предизвикваща спомените, било при индивидуални сеанси като този, или при масови публични церемонии, ще бъде съставяна наново така, че да предизвика възспоменуване у всеки човек. И тези програми винаги щяха да се пишат от Хануман (или от Бардо, или пък от някой друг кибершаман).
Вселената е машина за производство на богове.
Спомените, които после се появиха в ума му, не бяха съвсем като древните еди, нито като истинското възспоменуване, както той го беше преживял. Бяха спомени на други хора. Това бяха думи и картини, свързани от драматург, Всички тези спомени принадлежаха на хора, които Данло отлично познаваше, и той откри, че Бардо, Суря Лал и другите са ги натъпкали с личните си проблеми и суетности, както тигърът оставя характерни следи в снега. Имаше една „еда“, студена, твърда и ясна, която със сигурност си бе спомнил Томас Рейн. Данло можеше да види този спомен като образ точно зад спуснатите си клепачи, където в зрителното му поле проблесваха червени и сини точици. После се появи образ на организъм, огромен и красив като кит, само че живееше далеч над моретата на която и да е планета и кожата му сияеше като злато на черния фон на космоса. След него се появиха математически формули, показващи, че темпът на енергиен метаболизъм на адаптиращите се към нова среда еволюиращи организми варира в зависимост от квадрата на температурата му.
Тъй като ниската температура предразполага към ред, най-студените климати са потенциално най-гостоприемни за сложни форми на живот.
Сега се нижеха цели върволици от спомени: Старата Земя преди земеделския холокост, Бардовата представа за свят на първични зелени гори, сини океани и бели облаци, чисти като сняг; пророчеството на Хануман за мъртвия бог в осемнайсети куп Дева и неговия разказ за великата война на боговете сред звездите; имаше дори нещо от първото възспоменувание на Данло, думи, които бе изрекъл непосредствено след това: „Бог не може да се почита от никой друг освен от бог, и всички ние сме потенциални богове“. Той безмълвно се засмя, защото знаеше, че никога не е прибавял израза „и всички ние сме потенциални богове“. Помисли си, че трябва да са го направили Бардо или Хануман, за да подкрепят доктрината си, както вирусът прибавя нова информация към компютърна, програма или към жива клетка. Засмя се, когато видя, че споменът му за древните еди е променен толкова лесно, после поклати глава и заскърца със зъби от отчаяние.
Агатанджианите първи разпознаха в Малъри Рингес потенциалния бог. Те го излекуваха от смъртоносната му рана И МУ показаха пътя към безкрайността. Рингес сам се превърна в бог и после отиде да лекува вселената. Някой ден той ще се върне в Никогея.
Данло понечи да свали хиюмата, но неочакван образ привлече вниманието му: баща му като благороден на вид младеж с черно-червената си коса, с волевото си, хищно лице, със студените си сини очи, които сякаш ставаха все по-големи, докато се впиваха в звездите над Никогея. Това беше благородната поза, излязла от представите на някой драматург, само че сега този блестящ образ изпълваше ума му и се преобразяваше в нещо огромно и славно. Данло стискаше зъби толкова силно, че челюстите го заболяха Гледаше зад очите си, вглеждаше се в себе си, където образът на баща му се превръщаше в собствения му лик — в лика, който можеше да види в обикновено посребрено огледало. Хануман, предполагаше Данло, си играеше с програмата на хиюмата, променяше и сливаше брадатото лице на Данло с това на баща му, както аниматорът слива различни образи, за да създава нови герои. Очите на този нов образ бяха тъмносини като течни диаманти и скоро станаха огромни и загадъчни като луни. Очите му бяха синьо-черни прозорци, пълни със звезди и поглъщащи цялата вселена.
Всеки мъж, жена и дете е звезда и всички човешки същества могат да засияят със светлината на богове.
„Започва се — помисли си Данло. — Сега той ще използва всичките си умения, за да затвори капана, който е приготвил.“
Пътят към божествеността се крие във възспоменуването на древните еди и в следването на Пътя на Рингес.
Спомените премигваха в него толкова бързо, че щяха да го погълнат, ако не бе използвал усета си за време, за да ускори действието на ума си. Сякаш седеше в кабината на светлинния си кораб и пътуваше в дълбокия космос — почти инстинктивно той забави времето, протегна мислите си напред и проникна в електронните потоци на компютъра. Отделните моменти време като че ли се разделиха и траеха вечно като безкрайно размотаващата се копринена нишка на пашкул. Данло премина в електронна самади и спомените на компютъра станаха негови спомени, и умът му запрепуска по пътеките на безкрайната информационна верига. Не би трябвало да е в състояние да го направи. Никоя хиюма не би трябвало да е програмирана така, че да позволява такова опасно сливане. Мнозина бяха пилотите, загубили се в своите компютри. (Почти също толкова много, колкото бедните хариджани, които слагаха на главите си нелегални мисловни машини и завинаги умираха за външния свят.) Самият Данло обичаше мистичните състояния на съзнание — дори онези, предизвиквани от компютри — и през живота му имаше време, когато търсеше такива екстази винаги, щом можеше. Смяташе, че разбира характера на Ханумановия капан, мислеше си, че Хануман го изкушава с обещанието за лесно достъпна електронна самади, сякаш за да му каже: „Ето, всеки път, щом седнеш под хиюмите ми, цялата памет и ум ще са твои“.