За един безкрайно дълъг миг това като че ли беше вярно. Умът му сякаш се разшири, за да се слее с този на компютъра. За да се превърне в компютъра. Самият той не полагаше усилия да управлява компютърните програми. Оставяше се да го носи екстазът на чистото изчисление. Съзнанието му се простираше в почти безкрайно поле от волтажи, трилиони искри светлина, премигващи в пълен мрак. За миг се образуваха блестящи мотиви, само за да се разпаднат миг по-късно и да бъдат заменени от други, също толкова красиви. Цялото изчисление представляваше задаване на един-единствен вечен въпрос: да или не? Този въпрос се задаваше за всеки аспект на форма, цвят, звук, брой, идея или чувство. Данло си задаваше този въпрос милиони милиони пъти всяка секунда, да или не, и изчислителната му същност кодираше информацията в спомени, а системата от „да“ и „не“ образуваше картините, които бяха спомени. Нещо вътре механично местеше тези спомени от едно място на друго, подреждаше, сравняваме, отхвърляше и прибавяше спомен до спомен толкова бързо, че те запълниха цяло паметно пространство. Така можеше да види Ханумановите еди от съвършено нова гледна точка: виждаше тези ярки спомени, сякаш е бог, наблюдаващ през микроскоп всички особености на света едновременно. Данло остави своя огромен нов ум да анализира всичко, което вижда. Хрумна му, че никога не е разбирал толкова много неща, и се зачуди дали хиюмата не е свързана с някой по-голям компютър или навярно с цяла мрежа компютри, които Хануман е скрил някъде. Както и много пъти преди това, той се удивляваше на характера на интерфейса ум-компютър, на характера на самия ум.
„Хану, Хану, как е възможно умът да знае повече от себе си?“
Данло усещаше, че кръвта кипи по артериите на гърлото му й разбираше много неща за спомените на други хора, които беше смятал, че не е в състояние да разбере. После се зачуди дали наистина може да копира в хиюмата на Хануман нещо от великото си възспоменувание, дали двамата заедно могат да създадат забележителен образ на древните еди.
Боговете творят; творението е всичко и ти си Бог.
В този призив да твори се криеше цялото му изкушение. Мислеше си, че може да докосне ледените, прозрачни стени на Ханумановия капан и ако се наложи, да ги разчупи, за да се освободи. Мислеше си, че е видял всичко, което има за гледане, но в този момент хиюмата погледна през ума му и го докосна с блед огън. Последва внезапно безумие от невротрансмитери, което накара мозъчните му клетки да подивеят сред електрохимични бури. Това бе безпределно удоволствие, екстаз на ума, какъвто никога не беше познавал. Той се олюляваше, опиянен от този мисловен пожар, и сетне настъпи миг на просветление, толкова мощно, че сякаш светкавица бе осветила вътрешния му свят.
Къде е светкавицата, за да те оближе с езика си? Къде е безумието, срещу което би трябвало да си имунизиран? Ето аз те уча на бога в теб: той е тази светкавица, той е това безумие.
Данло слепешком залиташе уплашен, че може да се препъне и да се блъсне в някой от шкафовете на Хануман, с мъка успя да овладее дишането си, да успокои яростните вълни блаженство, които пулсираха в мозъка му.
„Значи това е истинската електронна самади — помисли си той. — Онази самади, която кибершаманите пазят само за себе си.“
Докато бърчеше лице и скърцаше със зъби, борейки се с неимоверното удоволствие на мига, Данло си помисли, че нищо във вселената не би могло да е толкова прекрасно колкото тази самади. И тогава, сякаш някой беше изключил огнен глобус, той внезапно излезе от това кибернетично състояние. И си спомни нещо, което никога не би трябвало да забравя. Спомни си истинските древни еди. Истинското възспоменуване не беше като влизането в електронна самади. Раят на кибершаманите бе като да стоиш на върха на планина и да гледаш надолу към всяка цепнатина и блестяща песъчинка слюда във всяко камъче на света, като да виждаш анализа на дължината на светлинната вълна, отразявана от всички пукнатини, снежинки и лед, да виждаш чак дотам, където светът се заобля в безкрайността. Но истинското възспоменуване бе като да гледаш във всички неща, във вътрешната светлина, която кара всички неща да се стремят към живот. Истинското възспоменуване беше като да си самата светкавица, а не само да си замаян от блясъка й. За миг Данло си спомни какво е да виждаш ясно и дълбоко, да си най-дълбоката човешка същност и после си помисли за нещо, което веднъж му бе казал Стария отец: „Повърхностите блестят с разбираеми лъжи; глъбините сияят с неразбираеми истини“. И Хануман със сигурност знаеше това, Сигурно знаеше, че единствено самият той се е хванал в капана на блестящия си кибернетичен рай.