— Не, Хану, това не са истинските еди — това е само симулация — каза Данло. Думите му отекнаха между хиюмата и черепа му. Стори му се, че гласът му е прекалено нежен, прекалено страстен, прекалено измъчен. Трябваше незабавно да свали хиюмата, но вместо това той отвори очи и погледна Хануман.
Видя само мрак. За миг му се зави свят, загуби ориентация и си помисли, че е ослепял. Чувстваше мозъка си някак странно изтръпнал от аурата на болезнено очакване. И после внезапно блесна светлина. Данло беше заслепен от мълния, която прониза очите му и проникна чак в мозъка му. Мълнията винаги си е просто мълния, но този път той усети топлината, а не светлината й. В мозъчните му клетки бушуваше буря от невротрансмитери, допамин, таврин и норепинефрин, този път в малко по-различна концентрация и съчетание отпреди. Този път нямаше красиви видения, нямаше чувство за връзка с ум, по-голям от неговия, нямаше удоволствие, а само болка. Цялата болка на света.
— Хану, Хану! — извика Данло, но като че ли никой не го чуваше. Знаеше, че Хануман е програмирал тези химични вещества на съзнанието, знаеше, че може да избяга от този мъчителен вътрешен пейзаж просто като се изключи от компютъра. Чувстваше се обгърнат във вихъра на пламъци ужасно пространство, по-скоро напомнящо на епилептичен припадък или пристъп на лудост, отколкото на самади. Той вдигна ръце към главата си и притисна пръсти към твърдата метална хиюма. Сякаш гигантски чук го блъсна в коленете и Данло усети, че се гърчи на пода. Удари лакътя си в каменните плочки и си прехапа езика, но тези болки не бяха нищо в сравнение с пожара в главата му. Гореше в ужаса и отчаянието на пълно небитие — небитие на всички неврони в мозъка му, на всички клетки от тялото му. Копнееше да се разкъса на трилиони парченца и да ги хвърли в ледено море, сякаш само това щеше да угаси ужасния огън. Но той ставаше все по-яростен и Данло изгаряше от болката на самия себе си, болка в болката, която никога нямаше да има край.
Данло, Данло, трябва да поискаш да потънеш в собствения си пламък. Как би могъл да желаеш да станеш нещо ново, ако първо не се превърнеш в пепел?
Но всички неща имат край. Данло успя да смъкне хиюмата от главата си и остана сгърчен на пода, потънал в пот, задъхан. Осъзна присъствието на Хануман, който бе коленичил до него. Хануман сведе очи към Данло и избърса кръвта от устните му с парче бял лен. Погледна в очите му и се увери, че Данло се е върнал в съзнание, после му помогна да седне. Накрая побърза да се отдръпне и да се изправи. Когато пъхна ленената кърпичка в дланта на Данло, ръката му леко трепереше.
— Вземи, прехапал си си езика. — Нищо — рече Данло и почисти устата си. Езикът му кървеше и почти не можеше да говори. — Защо направи това, Хану?
Хануман поглаждаше диамантената шапка на главата си. Той се наведе и взе хиюмата, която Данло беше свалил. Погледна лъскавата й хромирана повърхност, която сега бе издраскана и очукана. После сведе очи и се усмихна студено.
— И това беше само симулация — отвърна той. — Би ли дал на хората истинските еди?
Данло го погледна. За първи път почти можеше да види истинската болка на Хануман. Също както електронната самади бе само блестящо отражение от повърхността на Единствения спомен, огнената симулация, бушувала в мозъка на Данло, беше само сянка на онова, което Хануман трябва да бе изпитал в нощта на първото си възспоменуване.
„О, Хану, Хану, аз наистина не знаех.“