Данло наклони глава към хиюмата в ръцете на Хануман.
— Не знаех, че спомените… ще са толкова унищожителни.
Хануман продължаваше да се усмихва, но в изражението му нямаше веселост.
— Това е интелигентна програма. Лично господарят Пал помогна за проектирането на хиюмите.
— Но той е срещу Пътя още от самото начало!
— Вярно е — съгласи се Хануман.
— Разбрали сте се с него? С Ордена?
— Договорихме се — отвърна Хануман. — Доказахме му, че ще е тъпо да продължаваме с тази глупава вражда между Ордена и Пътя.
— Разбирам.
— Господарят Пал е най-великият сетик. Той ме научи на много от това, което зная.
— Ти ли го подкупи, или той подкупи теб?
— Никой никого не е подкупвал — каза Хануман. — Просто се договорихме с най-великия господар от Тетрадата.
Данло разтри лакътя си и попита:
— Ами господарят Цицерон?
— Сигурен съм, че господарят Пал ще се разбере с господаря Цицерон. И двамата са разумни мъже.
— Разбирам.
— Не смяташ ли, че е разумно всички от Ордена да имат право на възспоменуване?
— Това — Данло посочи хиюмата — не е възспоменуване.
— Нима? Но ние сме дали на хората най-доброто от древните еди.
— От твоите еди — поправи го Данло. — От твоята интерпретация на едите.
— Всъщност Бардо е автор на повечето ни доктрини. Аз просто редактирах спомените, за да отговарят на доктрините.
— Ами твоето възспоменувание, Хану?
Хануман прокара пръст по възпалената кожа на челото си и отвърна:
— Ще им дадем моите думи от Огнената проповед. Това би трябвало да е достатъчно. Няма нужда да мъчим бедните хорица.
— Както измъчи мен ли?
— Исках само да ти покажа, че спомените, които копираме в хиюмата, трябва да се подбират внимателно. Съжалявам, ако съм ти причинил болка.
Данло го погледна и каза:
— Няма значение.
— Трябва да дадем на кръщелниците най-добрите спомени не най-ужасните.
— И ти ги подслаждаш с електронна самади, нали?
— Това ще им даде част от мистиката.
— Да, част — повтори Данло.
— Моля те, не ме гледай така — каза Хануман. — Би трябвало да знаеш, че прекалено голямото удоволствие е също толкова опасно, колкото и прекалено силната болка.
— Опасно… за кого?
— За нас, разбира се. И за кръщелниците. И тъкмо затова трябва да контролираме тези спомняния.
— Но ти не само ги контролираш, Хану. Ти фалшифицираш истинското възспоменуване.
— Кое е истинското възспоменуване? — попита Хануман. — Имаш предвид своята представа за онова, което наричаш Единствения спомен ли? Как можем да накараме хората да го видят? Не всеки притежава твоята дарба за чудеса, трябва да го знаеш.
Данло докосна перото в косата си и каза:
— Аз вярвам… че всеки я притежава.
— Не, не е така и затова трябва да им дадем твоите думи, твоите спомени, твоето разбиране. Ще им дадем даже малко кибернетична самади — ще им дадем да усетят вкуса на чудото.
— Не — отвърна Данло, — ще им дадеш сладост вместо мед, блясък вместо злато. Твоята симулация на едите… никога няма да е действителна.
Сега усмивката на Хануман вече не беше пуста, сега лицето му се изпълни със студена, жестока веселост.
— Но никой не иска действителност — каза той. — Действителността е прекалено действителна — защо иначе мислиш, че хората винаги мразят онзи, който им показва истината?
Хануман заговори за потребността на хората да навлязат в по-дълбоки форми на съзнание и да превъзмогнат себе си — но не прекалено дълбоки и не прекалено да се превъзмогнат. Каза, че когато коленичели под възпоменувателните хиюми, повечето хора щели да се задоволят и с най-малкото вкусване на кибернетична самади. Негов дълг било да разпределя това блаженство, както готвачът внимателно подправял с чесън пържения курмаш. Данло си помисли, че Хануман е и циничен, и искрен, че отлично съзнава мрака, които изпълва вселената, и че в същото, време е странно невинен, почти като млад дякон с блеснали очи, застанал пред едическите лампички по време на уголемителна церемония и принуден да размишлява за загадки които не може да разбере. Данло седеше. Подът бе студен като лед. Вятърът навяваше снежинки през прозорците и пищеше из куличките на катедралата. Имаше и други шумове: забързани стъпки по коридора, възбудени приглушени гласове, шумолене на коприна. Високо над катедралата и Града се разнасяше тътен на ракети. Заслушан в светлинните кораби, напускащи Никогея на път за звездите край Вилда, Данло изпадна във възспоменуване. Извади флейтата си и я вдигна към устните си, но не засвири. Хануман впиваше поглед в бамбуковата флейта с копнеж, страх и омраза. Мразеше мистичната му музика. Очевидно изпитваше същото чувство и когато Данло му каза, че предстоящата церемония е предателство спрямо всичко естествено и благословено. Данло съжаляваше за укора в думите си, защото все още беше верен на фравашкия идеал да се превърне в съвършено огледало на всички неща. Искаше му се да отразява най-добрата част от същността на Хануман, а не най-лошата. Но върховният му дълг бе към истината или поне така си мислеше той и затова говори за огромното зло, което Хануман и Бардо се готвят да нанесат на хората от Града. Говори за електронната самади, за това как йогините били изковали този израз — подигравателно, — за да определят изкуствено състояние, което само подражава на истинската самади. Тъй като искаше да разкрие сърцето си, Данло призна, че цени електронната самади, но също и предупреди, че използването й за улесняване на почитането на Ханумановите еди е най-пагубният вид манипулиране, подобен на слелирането на ДНК и създаването на вируси, заразяващи мозъка.