— Шайда е да даваш на деца сладки неща — каза Данло, — и същевременно да знаеш… че, те ще потушат глада им за онова, което наистина е благословено.
А според Данло най-благословен бил Единственият спомен, това прекрасно, сияйно съзнание, което никога не можело да се симулира, защото не било преживяване на сетивата, нито мисловна дейност, нито изобщо чувство; не било нито субективен екстаз на ума, нито онова от обективната вселена, което виждали боговете, щом отворели огромните си древни очи. Единственият спомен, каза Данло, било естествено състояние, при което всеки атом от тялото си „спомнял“ връзката си с всички елементи на вселената. Така действителността (и истината) е нещо, сътворено между вселената и всяко живо същество.
Данло седеше в сянката на компютърния шкаф и говореше за загадката на паметта. Очите на Хануман бяха като извори на светлосин огън, пламтящ в мрака — напрегнатостта му изличаваше всякакво време и все пак и двамата съзнаваха, че времето лети бързо, че определеният за новата церемония час наближава. Всичко в тази размяна на настойчиви думи носеше мъчителната възбуда на последен разговор. Данло виждаше, че колкото повече говори за Единствения спомен, толкова по-неспокоен и отчаян става Хануман. Скоро пожарът в очите му се превърна в ужасно разбиране. Цели години се смъкнаха от лицето му. Фините му страни, обикновено толкова бледи и хлътнали, сега бяха зачервени от прииждащата кръв. Той примижаваше от болка сякаш за първи път виждаше слънцето. Може би отново бе дете и преживяваше страха и любовта си към светлината. Устата му се отвори, Хануман притисна ръка към свъсеното си чело, скри очите си от очите на Данло, от състрадателния му поглед. „Как мрази да бъде обичан“ — помисли си Данло. Всъщност Хануман мразеше любовта на Данло към възспоменуването, любовта му към живота, тази рядка и дива любов, която самият Данло наричаше „анасала“. И най-много от всичко Хануман мразеше естествения начин, по който Данло се разкриваше за Единствения спомен. И затова, тъй като беше открил онази част в него, която можеше да мрази, искрено и изцяло, той внезапно се извърна и седна като статуя на невропевец, неподвижен и далечен, загледан в себе си. Диамантената шапка на главата му блестеше. Тя го откъсваше от всякакви думи на състрадание, които Данло би могъл да му отправи. Хануман се върна във вселената, която можеше да познава единствено той, и Данло го намрази за това, че се изолира по този начин. Гледаше гладкото му безмълвно лице и можеше да види само взаимната им омраза. Тази омраза я бе имало още от деня на първата им среща, но сега, също като свредлови червеи, измъкващи се от трупа на умрял хибакуша, тъмните им страсти изскочиха на светлина, за да ги видят и двамата.
„Той гори, но мрази да гори сам.“
Внезапно Данло разбра по-дълбоките причини на Хануман да го потопи в такава адска симулация на възспоменуване — той остро почувства извратеното състрадание, което Хануман изпитваше към него и което свързваше съдбите им. Данло отново затвори очи и си спомни нещо, което му беше казала Тамара: че Хануман винаги ще унищожава обекта на състраданието си преди да се загуби във връзката си с него.
Не можеше да издържа повече, така че скочи и каза:
— Трябва да си вървя.
Хануман също се изправи, хванал в лявата си ръка възспоменувателната хиюма. И попита:
— Ще ми помогнеш ли?
Нещо в гласа му накара Данло да заподозре, че го моли да направи нещо много повече от това да запише спомените си. В очите на Хануман блестеше ужас от някакво предстоящо велико събитие или престъпление и затова Данло поклати глава и прошепна: