ГЛАВА 25
КАТАВСКАТА ТРЕСКА
Ние определяме болестите като грешка, която може да излекува единствено Истината на Ума.
И така, верен на думата си, Данло започна да говори срещу Пътя на Рингес. През най-мрачните дни на годината когато от север задухват първите сарсари, бели и смъртоносни, и улиците на Никогея опустяват, той обикаляше колежите на Академията, разговаряше с приятели, обясняваше на майстори и калфи защо е решил да се откаже от рингесизма. Говореше пламенно, ясно и искрено. Но както обичаше да казва Стария отец, „Истината изчезва в мига, в който бъде изречена — като дъх в леден въздух“. Така Данло откри, че на мястото на всеки, когото успее да убеди да не присъства на възспоменуване, се появяват нови трима, които нямат търпение да разберат древните еди и да коленичат под Ханумановите хиюми. За да се противопостави на тази масова религиозна страст, Данло започна да говори хитро, дори лукаво, по начин, който не му беше присъщ. Използваше словесните бръсначи на логиците, за да пресича безумието навсякъде, където го открие, прилагаше тайни сетически методи, за да разбужда съмненията и тревогите на хората, не отбягваше дори фравашките словесни наркотици, внимателно обмислени думи и изрази, които да имунизират слушателите срещу изкушенията на експлозивна нова религия.
Скоро хората започнаха да се вслушват в него. Той се превърна в досадна пречка за всички верни рингесисти и после в нещо повече от досадна пречка. В края на краищата той бе Данло уи Соли Рингес, онзи, който беше преживял велико възспоменуване, син на бог. Всички знаеха, че Хануман и Бардо са му приятели, и се чудеха защо приятел би говорил срещу действията на собствените си приятели, ако наистина не са покварени. По ирония на съдбата растящото му влияние върху членовете на Ордена му спечели одобрението на Чанот Чен Цицерон, когото Данло мразеше и смяташе за най-неискрения човек на света. Когато господарят Цицерон се опита да се сприятели с него — или по-скоро да се съюзи, — Данло любезно го отблъсна, като отклони многобройните му покани за вечеря, оправдавайки се с математическите и паметистките си занимания. Такова отношение на млад, още неположил обета си пилот към своя господар пилот бе нещо нечувано. Данло се безпокоеше, че господарят Цицерон може да намери начин да му откаже издигане в пълноправно пилотство, но тази тревога беше смътна, далечна и изобщо не можеше да се сравнява с отчаянието му от Хануман.
Това отчаяние бе почти пълно. След гибелта на деваките не беше изпитвал такава загуба на надежда за друго човешко същество, дори когато бе научил, че именно баща му е донесъл бавното зло на племето му. Отчаяние обагряше всичките му думи и действия и цветът му беше черен като маслото, което провидците втриват в кухите си очни орбити. Лицето му носеше опустошителните следи на безсънни нощи, нямаше апетит, тялото му измършавя като на вълк в края на средзимната пролет. Имаше предчувствие за нещастие и всичките му видения от бъдещето се въртяха около образа на Хануман ли Тош с неговата диамантена шапка и безжизнен поглед. Данло се опита да обясни на Тамара част от виденията си. Една вечер, докато ядяха кръвноплодове и сирене, той й разказа за Ханумановата любов към властта и я помоли да не записва спомените си. С ясни, спокойни думи Тамара му обеща да обмисли уговорката си с Хануман. Но после се засмя, сякаш за да му каже: „Ще правя каквото ми е приятно“, и смехът й бе изпълнен с мрачна музика и гордост. Когато на следващата сутрин напусна дома й, започваше вихрушка, ужасна буря с яростни ветрове и заслепяващи парченца лед. Данло се надяваше това да задържи Тамара до камината, където щеше да е на сигурно място.
Исторически куриоз е, че сарсарата на 2953-та година бушува в продължение на шейсет и шест дни, повече или по-малко непрекъснато, чак до средзимната пролет на следващата година. Това беше най-дългата буря, която помнеха в Никогея, и в много отношения най-ужасната. Бе много студено, имаше прекалено много сняг и вятърът духаше с убийствената скорост трийсет метра в секунда, мигновено вледенявайки плътта на всеки, достатъчно глупав да си покаже лицето навън. Студеният вятър погуби много народ: хибакуши, приведени над уличните си огньове, хариджански просяци без семейство или подслон, автисти, разбира се, и дори неколцина далечници, заблудили се сред улиците и преспите на „Галивар Грийн“ и замръзнали само на петдесетина метра от ярконското посолство. И изведнъж, на седемдесет и четвъртия ден на дълбоката зима, се разнесе вест, която смрази жителите на Града и ги накара да гледат с подозрение и омраза съседите си: Чанот Чен Цицерон и още двама от Ордена се бяха разболели от болест, като че ли напомняща за пораженията на катавската треска. Когато прегледа мозъчните тъкани на господаря Цицерон за следи от зараза, майсторът вирусолог откри, че наистина се е заразил с рядка форма на катавския вирус. Това бе вирус, въздействащ върху паметта, биооръжие, отдавна създадено на Катава и отдавна смятано за изчезнало. Никой не можеше да се досети как е проникнало в сивото мозъчно вещество на господаря Цицерон. Но това беше факт и скоро след като изпадна в треска, придружена от крясъци и пяна на устата, господарят Цицерон започна да забравя. Първият му загубен спомен бе математиката, последвана от универсалния синтаксис и други огромни блокове познание. Забрави историята, също както забрави всичко за политиката на Ордена. После забрави собственото си име името на баща си и майка си, имената на такива обикновени предмети като бръсначи или сапун. След като три дни плю послушниците, които се грижеха за него и подменяха спалното му бельо, той безвъзвратно забрави как да контролира пикочния мехур и червата си. Когато вирусът атакува мозъчния му ствол, вирусологът каза, че ще забрави да диша и че това ще е краят на господаря Цицерон. Другите заразени специалисти — Анджела Нейн и Ян ли Ян — не забравиха толкова много неща толкова бързо. Имаше надежда за живота им, дори за част от паметта им, ако не за техните професии. Тъй като срещу вируса нямаше нито ваксина, нито лекарство, те бяха изолирани в удобни малки стаи в лазарета на Академията до тази на господаря Цицерон. За огромен ужас на всички, вирусолозите определиха за носител на заразата семенната течност и вагиналните секрети. Тази констатация хвърли трезвите академици в паника. Разбра се, че свадливият господар Цицерон бе имал много любовници: Анджела Нейн и Ян ли Ян бяха само първите от младите жени и мъже, които беше вкарвал в леглото си. След бързо разследване, при което всички членове на Ордена бяха принудени да разкрият сексуалните си контакти, вирусолозите съставиха сложни дървета-диаграми, показващи кой с кого се е съвкупявал. Поне половината от Ордена, разбира се, бяха спазвали обета си за безбрачие, но почти всички останали бяха свързани с господаря Цицерон с непрекъснати вериги от сексуални течности.