„Вирусът преминава през мембраните на диафрагмата като свредлов червей през кост“ — този слух плъзна из „Боря“ и, „Реса“ по-бързо от епидемия. Но не беше така. Вирусолозите определиха, че предварителните мерки, които взимаха преди съвкупление благоразумните хора, обикновено са достатъчни, за да унищожат вируса или поне да предотвратят разпространението му. По време на най-ужасната част от бурята, когато всички в Академията бяха принудени да дадат парченца тъкан за изследване в кулата на вирусолозите, се оказа, че са заразени само още четирима души. Тази добра новина изпълни почти всички с неоснователна радост. (Странно е, че спасението от такова нещастие неимоверно издига духа на човешките същества, въпреки че ежедневният им живот остава също толкова скучен и труден, колкото и преди.) Макар самият той да презираше страха от зараза, Данло с облекчение научи, че никой от приятелите и колегите му няма да бъде засегнат от вируса. Беше особено загрижен за Тамара, чиято професия в крайна сметка се състоеше в съвкупяването с господарите и майсторите от Ордена. Реши, че незабавно трябва да й съобщи новината, и се понесе по покритите със сняг улици, изминавайки краткото, вледеняващо разстояние до дома й. Но с изненада откри, че я няма. Шест пъти през следващите три дни Данло пресичаше града, за да отиде в Пилотския квартал, но къщата й оставаше тъмна и пуста като изоставена пещера.
— Най-вероятно се е подслонила в хотел — каза му Томас Рейн. — А може да се е приютила в апартамента на някой майстор и да не иска да излиза на студа. Няма основание да се безпокоиш.