Но Данло се безпокоеше и докато бурята продължаваше да вилнее, тревогата му се превърна в страх. После, на осемдесет и втория ден, яростта на сарсарата поотслабна, вятърът утихна до нисък вой, спря да вали и температурата се покачи почти до точката на топене на живака. Но домът на Тамара продължаваше да пустее. На стотици други планети, разбира се, Данло незабавно би се свързал с нея по телефон или радиостанция, но това бе Никогея и такива устройства не съществуваха. (Тоест не съществуваха легално.) Откриването на изчезнал или скрил се човек в толкова голям град беше почти невъзможна задача, но Данло бе сигурен, че трябва да я е сполетяло нещо ужасно, и затова се отправяше по заснежените улици и я търсеше на всяко място, за което можеше да се сети. Първо отиде до Дълбоките поля, за да провери дали не е напуснала Града. След като майсторът на космодрума го увери, че никой, отговарящ на описанието на Тамара, не е купувал пропуск за някакъв съд, напускащ Никогея, той се върна по почти изоставения Път до центъра на Града. Точно на юг от Улицата на посолствата се отби по широка плъзга, която минаваше покрай „Консерваторията на куртизанките“. Спря пред портала и помоли портиерката да предаде на началничките си, че ги моли да го приемат. Малцина мъже, разбира се, бяха допускани в „Консерваторията“. Може би щяха да откажат и на Данло, но той се закле, че ще чака на студа, докато отворят портите, и търпеливо застана с гръб към вятъра като ловец, приклекнал над тюленова дупка. Когато видя, че може да замръзне и да умре на територията на Дружеството, портиерката се смили, пусна го да влезе и повика една възрастна куртизанка. Облечена в червен широк панталон с бродерия, старицата все още носеше следи от някогашна хубост. Тя го разпита каква точно е връзката му с Тамара. Когато й разкри огромната им любов, навярно най-голямата в цялата вселена, жената направи кисела гримаса, сякаш е сдъвкала лимон. Но после увери Данло, че Дружеството също е много загрижено от изчезването на Тамара. Щяла да прати куриери в градските увеселителни куполи; за да разпитат куртизанките, които можели да знаят къде се намира Тамара. Щяла да прегледа списъка с последните й договори и дискретно да разговаря с господарите и майсторите от Ордена.
— Обещавам, че ако е възможно, ще я открием — строго каза старицата. — Но когато я открием, мисля, че няма да й бъде позволено да продължи връзката си с пилот, който още не е положил обета си.
Следващото място, където отиде Данло, бе домът на майка й. Макар че нямаше вероятност Тамара да се е върнала там, той си мислеше, че ако е болна или умира, може да е поискала да се помири с родителите си. И затова се отправи към най-отдалечената част на Града, където районът Ащорет гледа към открито море. Край големите, заобиколени с дървета улици, се намираха къщите и апартаментите на много семейства Ащорет и Данло почука на пет врати преди да открие една матрона, която го упъти към дома на майката на Тамара. Това беше грозна и бездушна сграда точно до Дългата плъзга. Виктория Първа Ащорет го прие във външния коридор на дома си, целият в отоплителни решетки и гол камък. Температурата едва надвишаваше нулата. Всъщност това по-скоро бе херметична камера, отколкото място за посрещане на човешки същества и за водене на важни разговори. Но знатната Виктория не го покани във вътрешния коридор, нито пък в самата къща. Тя стоеше пред него в обемна кожена роба и изпускаше от устата си огромни облаци пара, докато установи целта на посещението му. Въпреки безформеността на кожите й, бе очевидно, че е бременна — доколкото си спомняше Данло, с трийсет и третото си дете. Държеше се дистанцирано, скръстила ръце върху издутия си корем. Лицето й беше подозрително, пресметливо, заоблено от тлъстината на майчинството, но все пак живо и красиво, в много отношения по-красиво от това на Тамара. Виктория Първа Ащорет го изгледа с онова презрение, каквото човек обикновено пази за автисти или странстващи магиди. Като пилот в град, в който пилотите имаха почти божествен статус, нейното пренебрежително отношение би го раздразнило (или развеселило), но Данло бе прекалено отчаян, за да се поддава на такива чувства, и затова просто стоеше пред изпитателния й поглед и чакаше да му каже, че не е виждала Тамара. Както и стана. Всъщност тя изобщо отрече съществуването й, като потупа корема си и каза:
— Това момче ще бъде наречено Гейбриъл Трийсет и трети Ащорет, но той е само трийсет и второто ми дете. Десетото ми дете вече го няма. Забравено е. В отговор на въпроса ти трябва да кажа, че не познавам жена на име Тамара Десета Ащорет. Трябва да го кажа — разбираш ли? Такава жена не е известна и на никого от роднините ми. Можеш да попиташ за нея в която и да е къща на която и да е улица, но жената, която търсиш, никога няма да се върне тук. Никога.