Макар че сигурно виждаше, че Данло е гладен и премръзнал, знатната Виктория не му предложи нито храна, нито нещо за пиене. Като архитектка с добра репутация — и тъй като той бе от недопуснатите — тя нямаше право да прояви тази проста любезност. Но не беше жестока жена. Когато Данло отвори вратата и вътре нахлу леден въздух, тя му предложи да прати да повикат шейна. Когато разбра, че той няма пари, Виктория дори му предложи тя да плати. За матрона от секта, известна с пестеливостта си, това бе необикновено благоволение. Данло й благодари, но поклати глава и се поклони, после излезе в бурята. Тъй като се беше научил да не вярва в нищо, той обиколи улицата, като чукаше на вратите и разпитваше дали някой познава Тамара Десета Ащорет. Никой не я познаваше. Изглежда, наистина я бяха забравили, съзнателно я бяха изхвърлили от спомените си.
На осемдесет и петия ден от дълбоката зима отново заваля сняг и стана още по-студено. Така се случи, че през 2953-та година това бе също и първият ден на фестивала на Счупените кукли, опасно време за всеки, оказал се на улицата. Макар че фестивалът се провежда в чест на целия изкуствен живот, безпричинно погубван през вековете, винаги има неколцина любители на ужаса, които използват празника, за да накарат човешките същества да оплакват собствения си живот. Има слеляци, които нощем нападат непредпазливите: те забиват иглички в шията им и вкарват в тяхната ДНК ужасни малки вируси, за да „пречупват“ напосоки човешки същества, така че хората да разберат болката на всички кукли, счупени в кибернетичните пространства на компютрите по всички Цивилизовани светове. За Данло беше опасно да се скита из плъзгите на Стария град и да търси Тамара, но той изобщо не си и помисляше — тогава — за слеляци.
Късно вечерта на осемдесет и пети, след като бе прекарал много студени и безплодни часове в обиколки из приютите край различните гробища, Данло се върна в общежитието си. До камината във вътрешния коридор го чакаше куриер. Млада послушничка от Дружеството на куртизанките му съобщи, че са открили Тамара. Била жива и искала да го види. Послушничката била пратена да го придружи до Консерваторията на куртизанките. Данло извика от радост. Не го интересуваше, че виковете му ще събудят цялото общежитие. После погледна послушничката — мрачна и сериозна в безупречните си кожи. Лицето й беше твърдо като желязо и той й зададе въпроса, който не искаше да зададе:
— Тя добре ли е… или е болна?
— Болна е — отвърна послушничката. — Съжалявам.
— Моля те, кажи ми… много ли е болна?
— Не зная. Ако дойдеш с мен, ще ти обяснят всичко. Данло се спря само за да грабне нова маска за лице от стаята си (маската, която беше носил цял ден, се бе вкоравила от лед) и придружи послушничката из пустата Академия до западния портал. После се запързаляха по старата плъзга, която води право до огромния кръг пред „Хофгартен“. Бе много късно, прекалено късно и прекалено студено, за да има някой навън. Но улицата не беше съвсем пуста. Двамата подминаха неколцина празнуващи, които се връщаха от тържества. Въпреки оживените им гласове и валма дим от тоалач, над плъзгата бе надвиснала заплашителна атмосфера. Данло не можеше да различава покритите с маски или качулки лица на хората. И беше прекалено тъмно. Всички огнени глобуси бяха изключени, така че светлината им да не помрачава блясъка на ледените фенери, които висяха по всички сгради и имаха най-различни форми: на къщички, храмове и на какво ли не. Това бяха изящни изваяния от лед и светлина, в които мъждукаха бледи сини, зелени или алени пламъчета, символизиращи живота на всички изкуствени организми. При хубаво време цялата улица би сияла от тях, но сега валеше и повечето ледени фенери бяха угаснали. Данло се удивляваше на усилията, които хората полагат, за да палят отново тези светлини, нощ след нощ, година след година. После го налегнаха тежки мисли и той се отчая от крехкостта на пламъка. Беше много радостен, когато се отбиха от улицата и влязоха през портата на Консерваторията. Колкото и болна да бе Тамара, мислеше си Данло, щеше да е хубаво отново да й се усмихне, да притисне устни до челото й и да се вслуша в дъха й.
— Последвай ме, моля те — каза послушничката. — И пази тишина — не трябва да разговаряме, докато послушничките изпълняват среднощните си упражнения.
Тя го поведе покрай мрачни сгради, целите покрити със сняг. На Данло не му беше трудно да пази мълчание. Той се вслушваше в тракащите зъби на послушничката и в свистенето на собствения си дъх под маската. Вятърът бе утихнал и тишината му действаше потискащо. Очакваше да отидат в лазарет или криологически пункт, но послушничката го изненада като го отведе до вратата на една огромна къща.