— Трагедията е — каза тя, — че можем никога да не разберем какво се е случило с Тамара. Тя е забравила определени моменти от неотдавнашното си минало.
— Значи е катавската треска? Майката кимна.
— Така изглежда.
— Изкуствен вирус — рече Данло. — Оръжие, създадено на Катава преди шестстотин години.
— Запознат ли си с тези оръжия, млади пилоте? Той отвори очи, без да гледа към нищо конкретно, потънал в спомен.
— Да — отвърна Данло. — Някога такъв вирус уби народ… който ми беше близък.
— Не трябва да се страхуваш за живота на Тамара — тя няма да умре от онова, което й се е случило.
— Но ако мозъкът й е заразен…
Майката леко плесна с ръце и го погледна със смесица от строгост и състрадание.
— Може би ще се обнадеждиш, ако ти кажа, че в момента тя не е заразена. Вирусологът, когото повикахме, не успя да открие нищо нито в тялото, нито в мозъка й. В кръвта й има антитела на вируса. Само антитела. Възможно е вирусът да е бил унищожен непосредствено след попадането си в нея. Такива чудеса са възможни. Много хора, всъщност няколко милиарда души, повечето потомци на архитекти, са оцелели от Войната на лицата. Техните тела са били почти имунизирани срещу биооръжия. Например Ащоретите — има толкова много Ащорети. В края на краищата Тамара е Ащорет и аз не зная някога да е боледувала, дори от грип или настинка. Вирусът не е нанесъл на мозъка й забележими поражения. Това е сигурно. Накарах трима акашици да картират мозъка и неврон по неврон — не откриха нищо. Би трябвало да е също толкова добре, колкото ние с теб.
— Но е забравила… разни неща.
— Всъщност не е забравила много — отвърна Майката. — Като че ли вирусът е унищожил само определени части от паметта й.
— Но как е възможно?
— Това е загадката — никой не знае. Изобщо за паметта се знае твърде малко. Дори паметистите не могат да обяснят как този гаден вирус е въздействал по този начин на Тамара.
За миг Данло замълча и погледна белезите по ръцете си. После попита:
— И как й е въздействал?
— Трудно е да се каже.
— Кажете ми, моля ви.
— Има толкова много спомени — отвърна Майката.
— Моля ви, кажете ми какво се е случило с Тамара. Майката въздъхна и каза:
— Ако в тази къща влезе контрабандист и открадне нещо, на пръв поглед ще е трудно да се каже какво липсва. Едва след като стаите отново се подредят и се направи списък, ще може да се определи какво е откраднато.
— Значи някой е тършувал в паметта на Тамара?
— Не, не е. И това е проблемът. Трябваше ни почти цял ден, за да открием, че паметта й не е наред. Да разговаряш с нея е като да влезеш в стая, от която тихо и много ловко са били откраднати един-два предмета с огромна стойност. Дребни неща, които за външни хора могат да изглеждат незначителни — но за Тамара това са най-безценните спомени.
Данло седеше съвършено неподвижно, както алалойският мъж седи под падащите звезди и очаква завръщането на предците си. Макар да не чуваше никакви гласове и да не виждаше никакви видения, той чувстваше, че загубените спомени на Тамара дълбоко го засягат. Въпреки това непреодолимо предчувствие — абсолютният студ на разбирането, който държеше очите му отворени — Данло не беше подготвен за онова, което щеше да му каже Майката.
— Млади пилоте, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но Тамара е забравила кой си.
Очите на Данло бяха широко отворени, но той не виждаше нищо. Или по-скоро не можеше да вижда нищо повече от предметите в стаята, сливащи се в зашеметяваща чернота, която накара дъха му да секне. Шумът в ушите му бе като звън на огромна камбана, протяжен и мощен. След малко той осъзна, че Майката го гледа, че се е навела към него и е протегнала треперещата си ръка, за да го погали по лицето. Тя докосна устните му с безпределна нежност и Данло чу старческия й треперлив глас, този златен инструмент на състраданието, който го върна към настоящето.
— Забравила е срещите с теб — продължи Майката. — Забравила е времето, което сте прекарали заедно, думите, които сте си казвали насаме.
Стори му се, че Майката може да избухне в плач, защото в очите й блестяха сълзи. Но тя запази самообладание. Някаква дълбока нейна част като че ли се наблюдаваше, сякаш се забавляваше с житейските трагедии с цялата сила на душата си — забавляваше се въпреки болката и в крайна сметка винаги откриваше, че играта е мила и добра.
— Дори е забравила името ти. О, не фамилното ти име — тя знае за Рингес, разбира се. Но не си спомня, че има син.