— Наистина ли е забравила… всичко?
— Страхувам се, че е така.
— Не мога да повярвам, че е възможно.
— Зная — отвърна Майката.
— Не мога да си представя… какво ли й е — каза той.
— Не е добре. Изобщо не е добре.
— Трябва да е ужасно… да забравиш.
— Да — каза Майката с увереността на старица, чиято памет вече не е както преди. И после му се усмихна. — Но най-прекрасното нещо на света е неочаквано да си спомниш онова, което сякаш безвъзвратно си загубил.
Данло кимна и се замисли за това.
— Казахте ли й за мен? — попита той. — За… нас?
— Тази сутрин лично разговарях с нея. С мен беше Нирвели. Естествено, след като не знаех за връзката ви, можех да й кажа само онова, което ми обясни Нирвели — а то не е много.
— Да — съгласи се Данло, — опитвахме се да запазим връзката си в тайна.
— Е, Нирвели поне знаеше, че Тамара се среща с калфа — всъщност тя ми каза, че Тамара била влюбена.
— Да — отвърна той. — Така е. Двамата… бяхме влюбени.
Майката му се усмихна така, сякаш много добре знае как е възможно това. Беше очевидно, че е благоразположена към него, както майка към любимото си дете — а и по друг начин.
— Когато й казах за тази любов, Тамара се удиви. О, не защото си обикновен калфа — тя приемаше факта, че може да е нарушила нашите правила. Също както аз, щом те видях, й простих, че ги е нарушила. Удивителното е силата на тази любов. Нирвели каза, че веднъж я видяла в Тамара. Сега я виждам и аз. Удивително е, че Тамара е могла да забрави „най-голямата любов във вселената“. Не, моля те, не се ядосвай, не ти се присмивам. Вярвам, че в тази любов има нещо велико. Нима любовта не е единственото, заради което живеем? Забележителна любов. Тъкмо за това е била обучавана Тамара. За това пробуждане на целия организъм, на най-дълбоките му части. За тази възможност за създаване на ново същество. Това беше нейното призвание, нейната мечта. Мечтата на много от нас. Удивително е, че може да е стигнала толкова близо — и после нищо. Какво ли й е като знае, че може да е загубила най-безценното нещо във вселената — и да няма спомен как е било или какво е означавало за нея? Струва ми се, че в паметта й има черна дупка. И че я привлича навътре в себе си. Когато поглежда в нея, Тамара се натъжава. Всички ние сме натъжени, млади пилоте. За нея. И за самите себе си, разбира се, за онова, което е можело да бъде.
Данло сведе глава и се опита да си представи какво ли е да забрави онова, което бе съществувало между него и Тамара. Не успя. След малко погледна Майката и каза:
— Сигурно сте й напомнили, че има… призвание.
— Ти не разбираш. Такива неща не могат просто да се напомнят. Не могат да се кажат. — Да — съгласи се той. — Сигурно не могат.
— Тамара е загубила и голяма част от изкуството си. Не само мечтата — но и познанията за тялото, техниките, които знаеше, усетът й за страст, всичко е изчезнало, напълно изчезнало. В това състояние тя вече не може да упражнява изкуството ни.
— Но може отново да се научи на тези неща, нали? Лицето на Майката стана тъжно. Изглежда, си спомняше най-силните мигове от живота си, защото лицето й оживя от стари рани и блаженства. После с тих, замислен глас тя каза:
— В сравнение с всички неща, които научаваме през живота си, какво друго е това наше познание освен зрънце пясък? В сравнение с гоблена на цялостната ни същност, какво друго е това наше свещено изкуство, освен най-тънка нишка? От Тамара всъщност е отнето съвсем малко. И в същото време — всичко.
— Това сигурно я наранява дълбоко — каза Данло.
— Погубва я — отвърна Майката. — Погубва душата й. Данло поклати глава. — Не, не е възможно.
— Излиза, че е възможно…
— Знаете ли какво казват паметистите? — попита той. — „Паметта никога не може да се унищожи.“ Майката неочаквано му отправи прекрасна усмивка.
— Това е единствената ни надежда.
— Тогава е и моя надежда — каза Данло.
И си помисли:
„Надеждата е дясната ръка на страха“.
— Сигурно гориш от нетърпение да я видиш.
— Да — призна той. — Така е.
— Много добре, ако си готов, иди при нея. Поговори й, млади пилоте. Помогни й да си спомни.
Това беше всичко, което му каза Майката. Двамата пиеха чая си в мълчание и помежду им имаше безмълвно разбиране. Скоро двете жени се върнаха и отведоха Майката. Данло й се поклони, тя отвърна на жеста му, пое голата му длан в своите и я стисна толкова силно, че плътта по ръката й се разлюля и разтърси. Старческите й очи излъчваха задоволство, дори радост. Той чувстваше, че никога вече няма да я види, затова й каза:
— Желая ви всичко добро.
После се обърна и заби поглед в чашата си, в парченцата зеленикави листенца, които плуваха на дъното. Чудеше се какво ли трябва да е да не можеш да си спомниш, отпиваше от чая си и изобщо не се изненада, че е много горчив.