ГЛАВА 26
ПОДАРЪКЪТ
Паметта е душата на действителността.
След известно време, което му се стори безкрайно, послушничката се върна и го отведе по слабо осветен коридор до гостната. На първия етаж в дома на Майката винаги се пазеше стая за почетни посетители или възрастни куртизанки, завърнали се в Никогея от мисии по Цивилизованите светове — или пък за обикновени куртизанки като Тамара, нуждаещи се от грижите на Майката. Послушничката спря пред проста дървена врата, погледна Данло, почука и съобщи:
— Госпожо, посетителят ви пристигна. Вратата се отвори и Данло чу момичето да казва:
— Госпожо, представям ви пилота Данло уи Соли Рингес. Чу я да казва това, но думите не му направиха впечатление, защото внезапно пред него застана Тамара в червената си роба и с дългата си златна коса. Само за миг той видя мрака в очите й, краткото смущение, живите рани по лицето и ръцете й. Данло радостно се втурна да я прегърне, както правят алалоите, широко разперил ръце като криле на птица. Но тя вдигна ръка, отстъпи и възкликна:
— Моля те, недей. — После се поклони на послушничката и каза:
— Благодаря ти, Мая, бих искала да остана насаме с пилота.
Момичето отвърна на поклона, хвърли нервен поглед към Данло и изчезна по коридора. Данло последва Тамара вътре и затвори вратата. Разнесе се металическо изщракване. Той се огледа. Стаята беше пълна с растения от Старата Земя: араукария, кактус, бръшлян и други, чиито имена не знаеше. От тях се разнасяше лек мирис на кислород, но робите на Тамара имаха тежък дъх на пот. Наистина бе прекалено топло, за да е облечена толкова официално, но очевидно не й беше удобно да го приема по панталон или необлечена, какъвто бе обичаят й. Данло гледаше ивиците червена кожа по измръзналото й лице и също се чувстваше неудобно.
— Тамара, Тамара — каза той. — Търсих те… навсякъде.
— Съжалявам — отвърна тя. — Само да бях знаела. Искаш ли чай или вино? Би ли поседял за малко с мен?
Гостната на Майката бе ярко осветена, топла и мебелирана за удобството на възрастни жени. Вътре имаше високо легло, покрито с плетени нишки от шагшай, тоалетна с блестящи стоманени перила, робот, който човек можеше прати по стенните лавици, за да му носи различни неща. До прозореца в отсрещния край на стаята имаше малка масичка за чай с два плюшени стола с високи облегалки. Тя ги посочи и двамата седнаха един срещу друг. Разбира се, Данло би предпочел да седне с кръстосани крака на килима до камината — не можеше да повярва, че Тамара очевидно е забравила всичко това.
— Съжалявам — каза тя, стиснала ръцете си една в друга. — Съжалявам, но ще е много трудно. Разказаха ми толкова много неща за нас — ти ще си мислиш за тях, докато аз се опитвам да си спомням.
— Нищо ли не си спомняш? Тамара поклати глава.
— Не, нищо.
Данло я погледна и дишането му се ускори. Изпита странно усещане, от което космите по тила му настръхнаха. Гърдите му се свиха, в гърлото му заседна огнена буца, която не можеше да преглътне. Беше се надявал, че като го види, тя незабавно ще си спомни, така, както внезапният вятър може да напомня за студените щастливи нощи, прекарани около каменната лампа в разговори с приятели или любовни игри. Бе се надявал толкова отчаяно, а очевидно и тя също, На прекрасното й лице беше изписана надежда. После се спогледаха и тя — сигурно бе очаквала да види нещо познато и успокоително — внезапно извърна поглед и очите й бяха черни и горчиви от разочарование. „Не е останало нищо“ — помисли си той. И това беше удивително, това бе истина, която предизвика в него желание да закрещи. Трябваше да се познаят, както още при първата си среща. Даже и двамата да бяха загубили паметта си, трябваше да е така, сякаш се познават цяла вечност. Само че сега нямаше нищо. Тя го гледаше, но не можеше да го види. Нещо в нея (а навярно и в него) беше сляпо.
„Тя е била ослепена“ — помисли си той и тази мисъл го изпълни с ярост срещу цялата вселена.
— Добре ли си, пилоте?
— Ти… беше права. Ще ни бъде трудно — каза задавено Данло.
— Само мога да си представям колко болезнено е за теб.
— А ти? — отвърна той. — Не изпитваш ли подобна болка?
— Не, мисля, че не. Усещам само пустотата от забравянето. Докато ти — какво би могло да е по-болезнено от спомена? Данло се усмихна и поклати глава. — Всичко, което си спомням за нас, е благословено. Наистина. Да ти разкажа ли нещата, които си спомням?