— Казаха ми, че имаш забележителна памет.
— Понякога ми е трудно… да забравям.
— Тогава ми разкажи — рече тя. Той преглътна, после отвърна:
— Ти ме научи на една игра, изкуство, вид телепатия като четене на лица — но всъщност нищо подобно. Целта беше да отвориш клетките за сигналите от клетките на другия. След сливане, след половин нощ в поза „лотос“, без да откъсваме очи един от друг… превръщане в клетките на другия. Да станеш другия. Ние го постигнахме веднъж. Спомняш ли си? Беше на деветия ден от зимата и цяла нощ валя сняг, а когато дойде сутринта, ти ме целуна и каза…
— Недей, моля те. — Тамара вдигна ръка и поклати глава.
— Ние открихме мястото — продължи Данло, — където струят мислите преди да станат думи, и нашите мисли бяха еднакви, първо за миг, после за половин нощ. Като две реки, които се сливат. Безмълвно. Но и безкрайно. Когато настъпи сутринта, ти ми каза, че единствено аз…
— Моля те, не казвай нищо повече.
Доловил паниката в гласа й, той рязко замълча.
— Но защо?
— Реших, че ще е най-добре да не ми казваш нищо.
— Но ти сигурно искаш да знаеш — възрази Данло. — Трябва да е ужасно така, да не знаеш.
— Разбира се, че искам да зная. Но така само се дразня. Искам да си го спомня сама, ако изобщо някога си спомня нещо.
— Но нали тъкмо това е и моето намерение? Да ти помогна да си спомниш.
— Мисля, че никой не може да ми помогне.
— Има начини — каза той. — Спомените никога не изчезват. Струят като светлина. Но с ума си ние затваряме вратата пред тях. И стоим в тъмна стая, макар зрението ни да е отлично. Това се нарича „забравяне“.
— Е, предполагам, че някои врати са заключени — завинаги.
— Не, не е вярно. Винаги има начин да отвориш вратата. Да откриеш ключа. Проблемът е да откриеш ключа.
— Само да можех да повярвам — каза тя. — Иска ми се да имах твоята вяра.
Данло се усмихна.
— Вяра — обвинявали са ме, че съм прекалено невярващ, за да ми е останало място за вяра.
— А така ли е?
— Не си ли спомняш?
— Е — отвърна Тамара, — ти сигурно си най-големият вярващ сред невярващите.
— Често си ми казвала точно това.
— Наистина ли?
— Да — каза той. — Мисля, че сега си спомняш.
— Не, просто те наблюдавам.
— Само това ли?
— Ако изобщо си спомням нещо, то е само онова, което ми разказаха за теб.
— Сигурна ли си?
Тя го стрелна с леден поглед.
— Знаеш ли, всичко това е много уморително.
— Аз… извинявай. Късно е и…
— Моля те. Изобщо не съм уморена. Просто вече опитаха с всички тези паметистки трикове и не се получи нищо.
— Значи при теб е идвал паметист?
— Разбира се. Томас Рейн — струва ми се, че добре го познаваш. Беше тук сутринта.
— За да търси ключове, нали?
— Нали това им е работата на паметистите? Той опита словесните си ключове, разбира се. И също обонятелна памет, гещалт и асоциативна памет. Дори ме накара да се включа в симулация, създадена от аниматор — как двамата с теб си вършим работата. Сигурна съм, че целеше да ме шокира, за да си спомня. Наистина ме шокира, но не така, както му се искаше.
Данло кимна и случайно погледна масичката за чай. Тя беше черна и лъскава като обсидианово огледало, макар и на много места изцапана с отпечатъци от пръсти. Видя отражението си, тъмно, загрижено и бледо. Макар че обикновено се забавляваше от вида на собственото си лице, сега той го раздразни и Данло скри отражението си с голата си ръка. Повърхността на масата мигновено започна да променя цвета си. По нея закръжиха тъмносини, зеленикаво-жълти и кафеникави ивици. Данло разбра, че това навярно е симумска антика, устройство, създадено от сетици, за да разчитат прости емоции. Багрите постоянно се меняха, странни като очи на скутари. След миг се установи един цвят и покри цялата маса — възможно най-грозното жълто, което беше виждал. Той не знаеше какви цветове са кодирани за различните чувства, но знаеше какво преживява в този момент — смесица от раздразнение и отвращение.
Вдигна ръка от масата и тя възвърна черния си цвят.
— За да създаде такава симулация, аниматорът трябва да е уловил образите и гласовете ни, нали? Преди да ги измени.
Тамара гледаше масата като ловец, впил поглед в небето в търсене на знаци за промяна на времето. Данло забеляза, че тя внимава да държи ръцете си надалеч от нея.
— Ти си красив мъж — каза Тамара. — А аз съм… аз съм куртизанка. Нелегалните аниматори винаги слелиларт образи на хора като нас и правят симулациите си.
— Но Томас Рейн не е аниматор.
— Разбира се, че не е. Но кой знае кого познава.
— Възможно е Бардо да е записал образите на различни хора, които са влизали в дома му — отвърна Данло.