— Това не би трябвало да ни изненадва — каза тя.
— Не би трябвало — съгласи се Данло. — Но ти казваш, че дори тази симулация не е успяла да възбуди… спомена ти?
— Да.
— Навярно в тези образи липсва някакъв ключов елемент.
— Томас Рейн предположи същото. И смяташе, че е най-добре да те видя.
— Надявах се… че ще ме познаеш — каза той. — Че гласът ми ще ти се стори, познат.
— Иска ми се да можех да кажа, че е така.
— Значи… и аз съм се провалил.
Гласът му би трябвало да е най-простият ключ. Трябваше да отключи паметта й или най-малко да възпламени най-дълбоките й чувства.
„Тя е глуха за мен — помисли си той. — Нещо я е оглушило.“
Тамара отметна косата от лицето си и каза:
— Томас Рейн дори ми даде кала, но и това не ми помогна
— сега ми се струва невъзможно някога да съм била влюбена в този наркотик.
— Да, някога ти обичаше кала.
— Вече не.
— Но калата ти донесе… твоето първо ясно виждане за Единствения спомен.
— Зная — отвърна Тамара и затисна очите си. Още малко и щеше да избухне в сълзи, но подобно на звездителска майка, присъстваща на погребението на детето си, тя не би си позволила да заплаче. — Зная, че някога съм имала този уникален спомен, за който приказват всички. Че съм го видяла съвсем ясно. Че съм можела да го преживявам безкрай. Но сега ми се е изплъзнал. Имам съвсем слаб спомен за спомена. Много слаб, като отблясък в небето след залез, зная, че е бил важен — най-важното нещо на света. Но не мога да разбера защо. Не мога да го видя и тъкмо това ме безпокои. Защото този спомен всъщност не ми липсва, макар да зная, че би трябвало. Ето какво ме плаши, пилоте. Ако съм загубила това чудесно нещо, би трябвало да тъгувам за него, нали? Какво ми е станало, че съм безразлична? И че съм безразлична за това, че съм безразлична?
Данло видя, че тя притиска юмрук към корема си. Лицето й беше станало восъчнобледо, сякаш бе яла развалено тюленово месо. Той привлече погледа й, усмихна се и каза:
— Не мога да повярвам… че си безразлична.
— Но аз няма за какво да се вълнувам, не разбираш ли? Тамара остави ръката си да падне върху масата и повърхността й се обагри в цвета на стомана. Данло също я докосна и тя завибрира в перленосиво. Той протегна ръка и докосна пръстите на Тамара. Тамара остана неподвижна. Помежду им трябваше да има някаква връзка, електрическа и мигновена, разбиране, че клетките на тялото му са създадени да се слеят с нейните. Но дланите и бяха студени и влажни, пръстите й бяха неподвижни, сякаш стояли на студен вятър, и помежду им нямаше нищо, абсолютно нищо.
„Тамара, Тамара — тъжно си помисли Данло. — Какъв вятър би могъл да е толкова студен?“
Сега масата беше сива като пепел и двамата мълчаливо я гледаха.
След малко Тамара отдръпна ръката си. Седна неподвижно, със скръстени ръце, примирена със съдбата си — много напомняше на образа, който Данло бе видял на един от цветните прозорци в Бардовата катедрала. Образът на кристианска мъченица преди да я изгорят на клада заради вярата й.
„Не вятър, а огън — внезапно си помисли той. — Не студ, а пламък.“
Макар че я бяха открили с измръзнали ръце, дланите й бяха червени, сякаш потопени в кипяща вода. Данло я попита дали си спомня как е скитала по улиците и Тамара кимна.
— Спомням си как си мислех, че трябва да открия затоплящ павилион или да се приютя някъде. Снегът ме ослепяваше и ми беше толкова студено, че лицето ми гореше.
„Огънят е лявата ръка на вятъра“ — спомни си той.
— Разбира се, когато накрая разбрах, че съм измръзнала, беше прекалено късно. На друго място щях да загубя пръстите и носа си. Но Градът има най-добрите криолози във вселената, ако човек може да си ги позволи.
Данло забарабани с пръсти по масата, впил поглед в Тамара.
— Помниш ли всичко, откакто са те довели тук? — попита той.
— Да.
— А какво си спомняш за периода точно преди да те открият?
— Нищо не си спомням — отвърна тя. — Там има дупка — липсващо време.
— Колко време?
— Не мога да кажа.
Пръстите му забарабаниха още по-бързо. — Но от другата страна на тази дупка — там има още спомени, нали? — Разбира се.
— Какви?
Тя въздъхна и стисна ръкава на робата си.
— Зная какво правиш. Но е безнадеждно — Томас Рейн вече се опита да възстанови хронологията. Има прекалено много дупки. Изтекло е прекалено много време. Даже когато бях в най-добрата си форма, никога не съм била в състояние да си спомня какво съм правила ден по ден за повече от година.
Данло, който понякога си спомняше всеки ден от живота си от четиригодишна възраст, можеше само да сведе глава в знак на уважение към нещастието й. С тих, тържествен глас той я попита: