— Дупките в паметта ти повече от година ли обхващат?
— Поне толкова.
— Трябва да има… нещо, което да си забравила първо.
— Струва ми се, че първата дупка е изличила голяма част от вечерта на празненството в дома на Бардо.
— Вечерта, в която се срещнахме ли?
— Така изглежда.
— Странно — каза той. Сега масата бе тюркоазена и оставаше още малко, за да стане съвсем синя.
— Това беше третият или четвъртият път, за който ходех в къщата на Бардо — продължи Тамара. — Спомням си, че пиех вино и бъбрех с един холист, с когото веднъж бях сключвала договор. Спомням си, че семената от трия пукаха и димяха, спомням си, че се запознах с Хануман и…
— Спомняш си срещата с Хануман?
— Разбира се.
— Но той се запозна с теб… само минути преди да те видя за първи път.
Тамара примижа и разтри тила си. Изглеждаше смутена.
— Съжалявам, не си спомням да съм те виждала.
— Открихме се с очите си — каза той. — И после Хануман ни запозна.
Тамара бавно поклати глава.
— Спомням си, че разглеждах бонзаите на Бардо и си мислех колко болен вид имат, и после, когато се обърнах, До мен стоеше Хануман. Той сам ми се представи. Което всъщност беше доста дръзко за един калфа. Повечето калфи дори не разговарят с куртизанки. Но Хануман беше различен. Никога не съм срещала друг с по-добро себеусещане. Беше много очарователен.
— И после? — попита Данло. — И после нищо. Предполагам, че съм се запознала с теб и… Казаха ми, че сме ходели заедно. Съжалявам, пилоте.
— Нищо повече ли не си спомняш от онази вечер?
— Само отделни моменти. Сякаш съм пила прекалено много вино. Е, не, всъщност изобщо не е така, защото спомените ми не са замъглени. Ясни са като стъкло, но са накъсани на хиляди парчета. Спомням си, че Хануман чете лица, спомням си нещата, които говореше. Беше блестящ.
— Спомняш си, че е чел лица — повтори Данло без никакво чувство и се изненада, че масата променя цвета си в наситено зеленикавосиньо.
— Да, нали ти казах, че си спомням.
— И нищо повече?
— Какво искаш да кажеш?
— Не си ли спомняш, че двамата стояхме един до друг, докато той четеше лица?
— Вярно ли е?
— Държахме се за ръце — отвърна Данло.
— Съжалявам, не.
— Но си спомняш, че Хануман прочете лицето на Суря, нали?
— Само, че Суря си мислеше за Рингес. Всъщност тя почти го боготвореше. И след като Хануман прочете лицето й, тя започна да боготвори него.
— Странно е, че си спомняш само това.
— Съжалявам.
— Значи не си спомняш, че ме предупреди за Хануман?
— Защо ще правя такова нещо?
— Защото онази вечер Хануман те уплаши. И по-късно също.
— Не мога да си представя, че съм се страхувала от Хануман.
— И не изпитваш… ужас от него?
— Не, мисля, че не. Повечето от спомените ми за него са благоприятни.
Внезапно Данло престана да барабани с пръсти и попита:
— Възможно ли е да си забравила някои неща за него?
— Това би било съвсем естествено — отвърна Тамара. — Тъй като много от спомените ми за него трябва да са били свързани с теб.
„Как са свързани помежду си спомените? — зачуди се Данло. И после: — Хану, Хану, каква е тази съдба, която ни свързва като две сключени ръце?“
Без предупреждение го обгърна студ и яснота и той замръзна съвършено неподвижно. Далечно съзнаваше, че повърхността на масата става тъмносиня и после синьо-черна, толкова тъмна, че поглъща отворената му длан. Полезрението му се разшири и той видя много неща едновременно: заледените прозорци, растенията, увиснали от тавана като яркозелен водопад, прекрасното лице на Тамара, изпълнено със смут и гордост, и още нещо, което не беше от плът или каквато и да е материя, но въпреки това бе съвсем реално. Състоеше се от заговори, домогвания и ревности (и любов), от нишките на съдбата, изтъкани като гоблен, и от действителни събития, случили се в пространствовремето, в стаи и къщи, построени от човешки същества, и от чистия, леден въздух, който обгръща света. Онова, което видя, не бе нито мечта, нито, от вселената на предположенията, а по-скоро съвършена представа за действителност, каквото и да представляваше действителността. Появи се в него внезапно, напълно оформена, като скъпоценен камък, падащ от нощно небе. Имаше десетки хиляди повърхности и ъгли. Данло познаваше със сигурност само няколко от тези части: изчезналия страх на Тамара от Хануман, вируса, създаден преди стотици години на Катава, и пречистващата церемония на Кибернетичната универсална църква. Гледката на цялостната структура на нещастието, сполетяло Тамара, го удиви. Нещо повече, той разбра, че онова, което вижда, трябва да е самата истина.