„Вселената е като холограма — спомни си той. — Всяка част съдържа информация за цялото.“
През целия си живот беше търсил нов начин на виждане и сега, тук, в уединената стая, изолирана от бушуващата виелица навън, очите му започваха да се отварят. Всъщност би трябвало да го види по-рано, но обичта му към Хануман го бе заслепявала. Сега обаче нямаше обич. Или по-скоро обичта се беше сляла — дясна и лява ръка — с онова ужасно чувство, от което се страхуваше повече от всичко друго.
— Моля те, пилоте, аз ли казах нещо, което те разгневи?
Той седеше, загледан в стиснатия си юмрук, треперещ върху масата, която сега се обливаше във възможно най-тъмночервените багри. Болеше го главата, гърлото го стягаше и той се страхуваше, че кръвоносните съдове зад очите му могат да се пръснат. Последва миг, в който разбра, че наистина може да изпадне в безсъзнание или да получи Удар и да умре. Това щеше да е лесно. Беше съвсем близо, за първи път вървеше по ръба на този бръснач. Бе съвсем близо и до охладяването на тази убийствена ярост, но за момент си позволи разкоша и удоволствието от чистия справедлив гняв. И после попадна — мигновено, зашеметяващо — далеч отвъд обикновеното физическо чувство на друго място, което е само кошмар и мъка. В ума му запламтяха ужасни образи. Настъпи миг на влудяваща свобода, в който всичко беше възможно и бяха позволени всички неща. Искаше да убие човек. Искаше го повече, отколкото искаше живота, и би умрял, за да го постигне. После погледна надолу към масата, отразяваща мрачния образ на лицето му. Гладката повърхност бе лилаво-черна, цветът на съсирената в тъканите кръв. Внезапно Данло вдигна ръка и силно удари по масата. После стисна наранените си кокалчета и видя как цветовете на масата изчезват. „Не, няма.“
— Пилоте, пилоте.
Тамара стоеше до него, поставила ръка на рамото му. Докосна го по лицето бавно и внимателно.
— Не, няма — прошепна той. — Никога вече.
— Съжалявам, пилоте. Съжалявам.
„Никога не наранявай друг, дори в мислите си.“
Данло разтри кокалчетата си. Безименият му пръст кървеше и вече се подуваше. Навярно бе счупен. Данло си обеща, че никога вече няма да позволи на омразата си към Хануман да надделее над него. Ако не можеше да се пречисти от тази грозота, щеше да я скрие дълбоко в себе си и да издигне около нея стена. Както мидата покрива дразнещото я зрънце пясък с перлени пластове, Данло щеше да издига безкрайни стени около желанието си да убие, само че всяка стена щеше да е чиста и твърда като диамант.
— Никога, не съм виждала толкова разгневен човек — каза Тамара.
— Извинявай — отвърна Данло. Студенината на ръката й до слепоочието му беше прекрасна. Той покри дланта й със своята и се усмихна. — Но никога не съм изпитвал гняв към теб.
— Наистина ли?
— Не, никога.
Зачуди се дали трябва да й каже истината, която бе видял. Как би могла Тамара да повярва на обвиненията, които щеше да отправи срещу Хануман? Че Хануман е и убиец на умове, и слеляк? Как би могъл да повярва в това и самият той?
„Това са неща, които не зная, и все пак ги зная.“
По-късно — с логика, с познания, с всички възможности на Ордена, той щеше да анализира събитията, довели до осакатяването на паметта на Тамара. Но сега беше сигурен единствено в този нов начин на виждане.
— Лицето ти — каза тя. — В него имаше толкова много омраза.
— Да, омраза — потвърди Данло, свали ръката й от бузата си и я погледна.
— Никога не съм виждала такова нещо. Поне не си спомням.
— Всеки може да мрази — отвърна той. — Дори дете.
— От онова, което ми разказаха за теб, никога не бих си помислила, че си способен да мразиш каквото и да е.
— Аз… се бях замислил — каза Данло. — Мислех за онова, което се е случило с теб.
Дори сега, докато скърцаше със зъби от болката в пръста си, той мислеше за замисъла на Хануман да я погуби, виждаше целия му план. Отначало имаше гордост, болка и невероятна амбиция. Отначало тайно, в заключена стая дълбоко в кулата на сетиците, Хануман бе отишъл при своя господар сетик, затвореният и недостижим Одрик Пал. Двамата бяха замислили, как да вземат властта в Ордена. И в Пътя на Рингес. Хануман беше обещал да помогне на господаря Пал да овладее Тетрадата, ако господарят Пал му обещае да използва поста си, за да сложи край на заяждането на Ордена с Пътя и в крайна сметка да подкрепи развитието на Бардовата църква. И така, двамата бяха дали своите обещания. Без да каже и дума, господарят Пал бе направил знаци с пръстите и лицето си и се беше разбрал с Хануман. Само че Хануман разбираше много повече от господаря Пал. Хануман можеше да види, че господарят Пал е омагьосан от изкушението да манипулира и създаде нова религия. Господарят Пал щеше да използва своите — и Ханумановите — невероятни сетически умения, за да постигне тази цел. Той, могъщият и мъдър господар на сетиците, щеше да наложи своята воля на рингесизма и да използва дивата му религиозна енергия, за да съживи Ордена. Господарят Пал си казваше, че ще направи всичко това безкористно и законно, макар и тайно. Щеше да стане господар на Ордена и таен господар на нова универсална религия. И щеше да продължи да напътства и контролира Хануман ли Тош — или поне така си мислеше.