„О, Хану, Хану, колко ясно разбираш, че въпросът за властта винаги се обръща срещу онзи, който се страхува от него.“
След това съвещание — незаписано нито от машина, нито от човешки ум — Хануман беше отишъл дълбоко в Квартала на далечниците, където познаваше много хора: контрабандисти, поети-воини, дори неколцина слеляци. Бе използвал услугите на незаконен слепвач, самодоволен дребен мъж с увиснали мустаци и грозни очи от скъпоценни камъни. Срещу огромна сума той беше осигурил на Хануман стъкленица с вируси, създадени на Катава преди шестстотин години. Подобно на бутилка вино от Летосвят, тя бе преминавала от колекционер на колекционер, увеличавайки стойността си с всеки следващ път. Хануман беше първият й собственик, използвал вируса. С любезна безмилостност той беше прелъстил един от любовниците на господаря Цицерон, младеж на име Ян ли Ян, и го бе заразил. А Ян ли Ян беше предал заразата на Чанот Чен Цицерон и още трима академици, които незабавно бяха започнали да боравят. Хануман бе направил това в изпълнение на обещанието си да помогне на господаря Пал, беше го направил и за да обезкуражи и предупреди своя господар сетик, а и поради още по-дълбоки причини.
Данло внезапно се изправи и попита:
— Тамара, спомняш ли си да си ходила при Хануман… за да запише спомените ти?
Тя тъжно го погледна и поклати глава.
— Не, разбира се.
— Това трябва да е било… точно преди да започнеш да забравяш.
— Ако съм ходила при Хануман, предполагам, че той ще си спомня това.
— Да, права си.
— Е, нали ти е приятел — предполагам, когато си разбрал, че съм изчезнала, той би трябвало да ти каже, че съм била при него.
— Възможно е… да предполагаш прекалено много.
— Какво искаш да кажеш?
Данло постави ръце на раменете й.
— Ние не сме такива приятели… каквито бяхме някога.
— Съжалявам, пилоте, но какво значение има дали съм ходила при Хануман точно преди този вирус да унищожи спомените ми? Да не се страхуваш, че някак си съм заразила него?
— Не — отвърна той. — Не се страхувам от това.
— От какво тогава?
— Спомнящ ли си самото решение да запишеш спомените си? Твоето преживяване на Единствения спомен. Тя неочаквано се отдръпна и отвърна:
— Предполагам, че е възможно да съм искала да запиша разбирането си за Единствения спомен. Мислиш ли, че е прекалено суетно от моя страна? Е, казаха ми, че много съм страдала от този грях, суетата.
Да, помисли си той, тя беше суетна и горда и Хануман го знаеше много добре, също както и той. Хануман бе имал предвид тази суета, докато разработваше възпоменувателните си компютри. Беше планирал да я примами в залата на катедралния съвет, където държеше лъскавите си хиюми. Бе й пратил покана — също като на най-добрите умове в Града. Как би могла да устои на такъв комплимент за дарбите и постиженията си? Тя не бе устояла и затова една късна вечер беше отишла при Хануман с ясното съзнание, че прави нещо опасно. Данло затвори очи и видя тази среща със съвършена яснота: Тамара, прекрачила прага на огромната зала, нервно застанала в покритите си със сняг кожи, а Хануман любезно й се покланя и й предлага чаша горещ чай. Лицето й излъчва любопитство и решителност: тя се бе насилила да се довери на Хануман. И той я успокоява със сладките си думи. Лицето на Тамара за миг просиява от удоволствие… И после бе извършено престъплението, за което не знаеше никой друг освен Хануман и Данло. Данло проследяваше престъплението във всичките му фази като птица, кацнала на перваза на един от прозорците високо в залата на катедралния съвет. Образът изгаряше очите му: Хануман, вдига огледалната, метална сфера над главата на Тамара, която леко потръпва от очакване. Хануман й казва, че това е възспоменувателна хиюма, но не е така. Това е пречистваща хиюма, носеща печата на Кибернетичните реформистки църкви. С тази нечестива машина, създадена да освобождава грешниците от негативните им програми, Хануман разголва спомените и ума й и нито една нейна част не остава скрита за него. Съвсем лесно е да изтрие спомените й, също толкова лесно, колкото и да направи еротична анимация от необичайни сцени. Разпространяващото се през мозъка й невидимо поле на хиюмата откъсва електрони от атомите, разтваря дендрити, изтрива уникалния й модел от синапси. Точно обратното на впечатването — и не отнема много време. Тя на няколко пъти вика: „Данло, Данло!“ — можеше да я чуе толкова отблизо, сякаш устните й бяха притиснати до ухото му. Тамара го вика, докато за последен път си спомня много мигове, и после изпада в безсъзнание. Само въздушните молекули и каменните стени запазват спомена за думите. Когато се изключва от останките от ума й, Хануман е ужасен от себе си и в същото време доволен, че е изпълнил почти невъзможна задача. Остава му само да забоде тънка игла в тила й. Прави го умело и инжектира в кръвта й мъртви вируси. После й помага да излезе през пустата зала в централната част на Бардовата църква. Оставя я там, в студения кораб, ранена, копнееща за съзнание и съвършено сама.