— Тамара, мисля, че си започнала да забравяш… в катедралата — с цялата нежност, на която беше способен, каза Данло.
— Томас Рейн ли ти каза?
— Да — излъга я той, като сведе глава. — Майстор Рейн каза, че си спомняш да стоиш сама в катедралата. Тя дълбоко си пое дъх и отвърна:
— Понякога, след като изпълнех някой договор, когато бях прекалено уморена, за да се пързалям до вкъщи, обичах да ходя в катедралата. Късно вечер, когато нямаше никого. Бардо беше наредил на кръщелниците да ме пускат винаги, когато поискам. Там можех да помисля, да остана сама със себе си. Спомням си как лежах на едно от килимчетата и гледах нагоре към прозорците. Което е много необичайно, защото никога не съм си позволявала да заспя там — винаги седях, когато медитирах. Спомням си, че гледах новия витраж, който беше поставил Бардо, онзи, на който разбиват главата на Рингес и той умира от първата си смърт. Ужасен витраж. И внезапно не можех да си спомня как съм се оказала там. Изпитвах усещане за липсващо време — това е най-ужасното, като да умираш по малко, на части. После, когато се опитах да си спомня други неща, нямаше нищо. Струва ми се, че след това изпаднах в паника. Не можех да си поема дъх и бях толкова замаяна, че едва успях да се изправя. Известно време забравих коя съм. Не, не искам да кажа, че не можех да си спомням разни неща за себе си — в известен смисъл имах прекалено много спомени. Но нямах усещане за себе си. За това защо съществувам, защо изобщо съм жива. Мисля, че тогава започнах да се скитам по улиците. Не можех да се прибера вкъщи, не разбираш ли? Не исках да съм близо до нищо познато, докато не открия коя съм в действителност.
Данло срещна погледа й и му се прииска да й каже, че е Тамара Десета Ащорет, негова годеница, негово щастие, жената, с която някой ден ще създаде много деца. Искаше му се да й каже много неща, но просто я гледаше, стискаше зъби и мълчеше.
— Даже да съм решила да запиша спомените си — продължи тя, — след като останах сама по улиците, вече не е имало такава възможност. Жалко, че Хануман не ме е открил преди вирусът да си свърши работата — все нещо можеше да се запази.
Данло усети, че устната му е между зъбите и че изпитва желание да я прехапе, докато усети вкуса на кръвта. Но се овладя и каза:
— Тамара, този вирус…
— Този вирус — прекъсна го тя — е странна случайност. Кой някога си е мислил, че ще се случат такива неща? Било е просто съдба. Всеки има своя съдба.
Да, помисли си той, съдба. Нейната съдба се преплиташе с неговата, а неговата съдба беше свързана с тази на Хануман. Данло бе сигурен, че вирусът не е докосвал мозъка й. Само мъртъв вирус, безвреден като всяка ваксина — Хануман беше унищожил тези малки частици протеин и ДНК единствено за да предизвика у нея появата на антитела. Забележими антитела. Хануман бе знаел, че когато започне да забравя, вирусолозите ще я изследват за катавска треска. Че ще открият антителата и ще решат, че е била заразена. Никой нямаше да заподозре, че е била прилъгана да застане под пречистваща хиюма. Хората щяха да я съжаляват като поредната жертва на вируса — наред с Ян ли Ян и Чанот Чен Цицерон.
Докато гледаше Тамара, която търсеше в очите му нещо, за да реши загадката на собствената си съдба, Данло разбираше, че погубването на господаря Цицерон е било най-малката цел на Хануман. Всъщност това беше просто отклоняване на вниманието от по-дълбоките му цели.
„Защо, Хану, защо?“
Защото, помисли си той, защото Тамара се ужасяваше от Хануман и не вярваше — ето защо я беше пречистил от страховете й. Бяха я уважавали дори най-високопоставените куртизанки и затова Хануман бе обезобразил ума й, така че да не може да говори на Майката против него или Пътя на Рингес. Хануман продължаваше да се надява да надделее над Дружеството — това беше първият от тайните му планове.