Данло погледна снежинките, които се блъскаха в тъмния прозорец, и каза:
— Не мога да повярвам в съдбата. Ти все още си… такава каквато си. Нищо не се е променило.
И наистина тя изглеждаше като онази Тамара, която бе обичал. Знаеше, че Хануман не е искал да унищожи нея — а само определени нейни спомени. Това беше втората част от плана му, да изличи от ума й всяка мисъл или образ на Данло. Всъщност Хануман също я обичаше още от вечерта па Бардовото веселие. И все още се надяваше да сключи договор с нея, дори нещо повече, да запази най-добрата част от нея за себе си.
— Вирусът не може да е докоснал най-дълбоката ти същност — каза той.
— Иска ми се да е вярно.
— Само си забравила… някои неща, които са се случили.
— Части от моя живот, пилоте.
— Но тези части могат да се възстановят. За миг лицето й просия и Тамара отвърна:
— Много мило от твоя страна да го казваш. Трябва да съм обичала тази твоя любезност.
— Нещо повече — рече Данло.
— Сигурна съм, че имаш много черти, които би обичал всеки. Толкова си… Данло разтърка очи и поклати глава.
— Въпросът не е че просто сме обичаме определени свои черти. Беше повече — между нас имаше нещо… имаклана, мигновената любовна магия. И вечна.
— За влюбване ли говориш? Винаги е опасно да се влюбиш.
— Опасно е, да. Но е и хала.
— Хала ли?
— Забравила ли си… тази дума? — Така изглежда.
— Хала е… взаимосвързаността на нещата. Тайният огън, които споделят всички неща.
— Не, не помня.
Той затвори очи за миг, после каза:
— Хала лос ни мансе ли девани ки-чарара ли пелафи нис ута пурушу.
— Изобщо не си спомням този език.
Данло докосна дланта й.
— Хала са мъжът и жената, които запалват благословения огън един в друг.
— О, не — рече Тамара, отдръпна ръката си и я изтри в робата си. — Тъкмо това горене трябва да избягваме.
— Но любовта между двама… няма по-благословено нещо от това, нали?
— Но влюбването — отвърна Тамара — всъщност не означава любов. Това е само любов към любовта. Към състоянието да си влюбен.
— Любовта е… любов — каза той.
Не искаше да признае, че разбира разликата, която прави тя.
— Странно, но майка ми ме предупреждаваше за влюбването. Наричаше го „любовно пиянство“. То е като да се напиеш до ослепяване: когато се влюбиш, не виждаш нищо. Дори не искаш да видиш какво има в другия. Единственото, което е от значение, е да си с него. Да гориш заедно с него.
Данло докосна с показалец страната й, където кожата беше жестоко измръзнала. После каза:
— За теб може би ще е тежко да чуеш това, но… аз все още съм пиян от този огън.
— Да, зная.
— Но не пиян до ослепяване — продължи той. — С нас двамата никога не е било така. Ние винаги можехме… да се виждаме.
— Наистина ли сега виждам същия човек, когото съм познавала преди да ми се случи това?
— Да — отвърна Данло. — Аз съм все същият.
— Но дали аз не те виждам различно? — Не зная какво виждаш.
— Само преди няколко секунди в очите ти имаше толкова много омраза. И отчаяние. Мисля, че не бих могла да понеса да съм близо до такова отчаяние.
Той затвори очи и затърси сред образите на всички трагедии, които бе видял през живота си. После я погледна и каза:
— Всеки е способен на отчаяние.
— Навярно е така — съгласи се Тамара. — Зная, че и аз съм способна. И тъкмо затова ми е трудно да те виждам такъв — в теб всичко е толкова отчаяно. Толкова цялостно.
Данло отново понечи да я докосне, но тя отстъпи и поклати глава.
— Моля те — каза той.
— Страхувам се, пилоте.
— Не, не — промълви Данло.
— Страхувам се от теб.
Внезапна болка го прониза точно над окото, на мястото, където винаги започват главоболията, неочаквано, като мълния, разбуждаща заспал град през нощта. Той притисна длан към главата си и разбра третата и последна цел на Хануман, онази цел, към която бяха насочени всичките му панове. Тази цел беше самият той — Данло Дивия. Хануман искаше да му даде най-скъпоценния дар. Искаше да сподели с Данло част от душата си, да го накара да я види, да запали в мозъка на Данло раната, която не може да се излекува. От любов, от омраза, от извратеното си състрадание той бе изтрил най-добрите части от паметта на Тамара. Беше извършил това ужасно дело, защото искаше Данло да изстрада вселената такава, каквато в действителност е. „Хану, Хану, не.“
Чу се да мълви: „Не, не, не“, и му се прииска да докосне пръстите на Тамара, косата й, тъмните й очи, които се пълнеха със сълзи. Но не можеше да помръдне, защото дъхът му внезапно беше секнал. Данло залитна и протегна ръка, за да запази равновесие. Застана със сведена глава, опитвайки се да успокои дишането си, и тежестта на ръката му се стовари върху масичката за чай. Последва светлина, ослепително бяла светлина, която блесна от повърхността на масата и изпълни стаята. Тамара ахна, скри лицето си в шепи и се извърна. Той примижа и заслони очи с длан като дете, останало само сред замръзналото море, загубена мъжка рожба, вглеждаща се отвъд замайващата светлина на леда за някакъв знак, за надежда за избавление. И сега наистина отново беше дете. Погледът му се насочи към безкрайния хоризонт. Бе почти на две години и стоеше сам на гробището над пещерата. Стоеше на твърдия скърцащ сняг съвсем сам и това беше странно, защото Хайдар, Чокло и Чандра, всички — цялото племе на деваките — се бяха събрали около него. По средата на кръга, образуван от неговия народ, върху носилка от китови кости и бяла кожа от шагшай лежеше тялото на любимия му брат Ари. През нощта Ари беше умрял от коремна треска и сега лежеше под суровото синьо небе, гол и сам. Малко по-рано Чандра го бе намазала с тюленово масло, така че цялото му дребничко кафяво тяло лъщеше като полирано дърво. Навсякъде по главата, гърдите и краката му бяха пръснати арктически макове, червено-оранжеви като слънцето. Хайдар и всички други се молеха за душата на Ари, превръщаха гласовете си в думи и идеи, които Данло не можеше да разбере. Когато молитвите свършиха, Хайдар се облегна на Чокло, заплака и заговори колко много е обичал своя най-голям син. И през цялото време Данло стоеше наблизо, слушаше и научи странна нова дума — анаса. Анаса: да обичаш и страдаш, това бе едно и също нещо и Данло някак си го разбираше. Ние обичаме най-пламенно онова, което е откъснато от нас, но самото откъсване ни кара да страдаме. Когато дойде неговият ред да постави огнецветя косите на брат си и да се сбогува с него, Данло падна върху студеното му тяло и го стисна така, сякаш това бе просто поредната борба, която Ари му позволяваше да спечели. Беше прекалено малък, за да разбере, че някой ден отвъд годините и сезоните, душите им ще вървят заедно от другата страна на деня. Накрая Хайдар трябваше да откопчи пръстите му от ръцете на Ари. Въздухът бе толкова студен, че сълзите щяха да замръзнат в очите му, ако ги отвореше. Но той силно стискаше клепачи и сега стоеше над масичката за чай със сведена глава, неспособен да понесе блясъка на бялата светлина. После се изправи и свали ръка от масата. Стаята пак стана мрачна и изпълнена с размити цветове. Навън снегът продължаваше да вали. Данло погледна Тамара. Очите й бяха влажни и горяха, гърдите й трепереха. На друго място и в друго време щеше да е толкова лесно да я успокои, но сега тя бе скръстила ръце и стоеше неподвижна и студена като ледена скулптура. Не можеше да я докосне, макар че изгаряше от желание да прокара пръсти през косата й и да я целуне. В този момент не искаше нищо друго. „Да обичаш означава да гориш“ — помисли си той, анаса, и докато любимите можеха да са заедно, този огън бе най-сладката болка във вселената. Но ако бяха разделени, пламъците бяха чисто страдание. Поне тази болка беше спестена на Тамара. Но Хануман му бе подарил огъня и сега, и винаги Данло щеше да гори за нещо невъзможно.