— Искаш да каркираш своите спомени в моя ум?
— Това ще е начин… да си спомниш.
— Толкова ли са добри твоите спомени?
Неговите спомени, помисли си той, горяха с тъмночервени пламъци. Неговите спомени бяха десет милиарда огнени скъпоценни камъни, въртящи се по средата на у м а му. Данло я погледна и отвърна:
— Томас Рейн ми е казвал, че паметта ми е почти съвършена.
— Съвършена за теб, навярно.
— Тамара, аз ще…
— Ако ти беше загубил паметта си — прекъсна го тя, — щеше ли да позволиш на някого да те каркира така?
— Не зная. — Всъщност Данло не можеше да си представи части от паметта му просто да изчезнат. — Какво друго можем да направим?
— Не можем да направим нищо — тихо каза тя. — Всичко, което си спомняш, начинът, по който си спомняш нещата — това са твои спомени, не мои.
Той заобиколи масичката и се приближи до прозореца. Стъклата бяха покрити със скреж и Данло като че ли напосоки прокара пръсти по тях. Едва когато отстъпи крачка и съсредоточи погледа си, разбра, че без да го съзнава, е нарисувал сребърна птица. Дойде му наум, че Хануман може да е запазил спомените, които е пречистил от мозъка на Тамара. Това бе нещо много повече от лъжлива надежда. Защо Хануман би изхвърлил нещо толкова ценно? Навярно беше включил спомените й в своите древни еди. Със сигурност бе искал да научи тайните, които Тамара е разбрала за него, Данло Дивия. Хануман събираше познания и тайни така, както колекционерите на произведения на изкуството егоистично трупат редки картини — и може би искаше да гледа сцените, откраднати от ума на Тамара, в уединението на компютърното пространство, в което ги беше скрил.
Данло се обърна към нея и каза:
— Ами ако е възможно да възстановим твоите спомени? Да ги върнем в ума ти? — Моите спомени ли? Но тях вече ги няма.
Не искаше да й казва за Хануман, още не, затова отвърна:
— Да предположим — това е просто мисловна игра — да предположим, че архитектите са прави и вселената наистина е компютър. Компютър, който записва всяко събитие в пространствовремето. Ами ако събитията от твоя живот могат да се възстановят от този компютър? Ако Бог наистина е компютър, който може да възстанови…
— Но как би могло да стане това? — бързо попита тя. „Защото — помисли си Данло — споменът за всички неща е във всички неща.“
Преди да успее да й отговори, Тамара се усмихна сама на себе си и каза:
— Не, не мога да играя на такива игри.
— Но цялата памет е…
— Пилоте, пилоте — прекъсна го тя, — моля те, недей. Изправи се, приближи се до него и покри дланта му със своята. Очевидно й бе трудно да го направи — ръцете й трепереха, очите й бяха изпълнени с болка и неувереност.
Но после внезапно взе решение, нежно стисна пръстите му и каза:
— О, пилоте, не разбираш ли? Ти толкова мило се опитваш да ми помогнеш — струва ми се, че все още те обичам заради това. Но не искам повече да ми помагаш да си спомня. Не затова помолих да те повикат.
— Тогава… защо?
— За да се сбогуваме. Исках да ти кажа, че повече не мога да поддържам никаква връзка с теб.
Той стисна ръката й и погледна пръстите й, почервенели от придошлата кръв. Гледаше извивките и очертанията им, прогаряйки този уникален образ в паметта си. Гледаше ръцете й, сякаш се надяваше, че там може да се разкрие някакво неочаквано и прекрасно бъдеще. Дълго провижда така и накрая попита:
— Защо? Защо?
— Ще ми е трудно да ти обясня — отвърна Тамара. — Но не мога да живея с онова, което се е случило. Не мога да скърбя за самата себе си, не и докато съм още жива. И няма. Това, което съм тази вечер — не е ли достатъчно? Аз винаги съм си аз. И винаги ще бъда. Своите спомени, самата себе си. Това е истинското чудо, не разбираш ли? Не трябва да го разрушавам като се надявам някой ден да се събудя и да си спомня нещата, които съм забравила.
Данло дълбоко се замисли, после каза:
— Мечтаех… да изживеем живота си един за друг.
— Съжалявам, пилоте.
— Но ако можем да се срещаме всяка вечер…
— Съжалявам, но ще е най-добре повече да не се срещаме.
— Никога… ли?
— Никога.
С тези думи тя разкопча яката на робата си и бръкна между гърдите си. Разнесе се звук от търкане на тежка коприна в ожулена кожа. Тамара бавно измъкна ръката си. В нея стискаше перлата, която той й беше подарил. После с едно-единствено рязко движение я свали от шията си.
— Исках да видиш това — каза тя. Върхът на пръста й поглаждаше повърхността на капковидната перла, сякаш не искаше да се откъсне от нея. Данло погледна перлата. Винаги му бе харесвал начинът, по който улавяше светлината и менеше цвета си, от сребрист до тъмнолилав и черен.