Данло докосна бялото перо, завързано в разрошената му черно-червена коса. В тъмносините му очи блестеше любопитство и ужасна воля, въпреки настъпващата лудост. Усещаше, че се загубва в несигурност, в онази безмълвна морарет на душата, от която винаги се беше извръщал със страх и отчаяние. Осени го внезапно вледеняващо разбиране: възможно бе всичко, което знаеше, да е измамно или още по-лошо, условно и остаряло. Или още по-лошо — недействително. Всичките му познания за животните и света — недействителни. В този безумен Град на светлината спокойно можеше да няма как да различи реалното от нереалното. Поне за момче, невежо и диво като него. Той обаче все още вярваше, че трябва да има начин да види истината на действителността, колкото и силно да бушуваше, бяла, дива и хаотична като най-ужасната виелица. Някъде трябваше да има висша истина над истините, на които го бе научил приемният му баща, определено над онова, което биха могли да знаят Стария отец и цивилизованият народ на Града. Навярно дори над Песента на живота. Къде щеше да намери тази истина, не можеше да каже. Знаеше само, че някой ден трябва да открие истината за света, за всички светове във вселената и да я види такава, каквато наистина е. Щеше да живее заради истината — обеща си го. И когато накрая истината станеше негова, най-после щеше да познае хала и да живее в мир с всички неща.
Сама по себе си, тази неочаквано разкрита насока на пътуването на живота му беше част от висшата истина, за която мислеше като за съдба, и нетърсената свързаност на цел и възможност го изпълни с удоволствие. Във вътрешността му хаосът се бе втъкал в самата спирала на живота, но и се раждаше нова наслада от възможностите на този живот. Вече не се страхуваше от лудостта. От облекчение (и като реакция на всички абсурди, случили се тази вечер) той започна да се смее. Ъгълчетата на очите му се набръчкаха и въпреки че се мъчеше и покриваше устата си с ръка, той не можеше да спре.
Стария отец се вгледа в очите му, докосна го по челото и рече:
— Само луд или светец може да се смее в лицето на този вид унищожение на личността.
— Но… — с мъка отвърна Данло между пристъпите на смях, — ти каза, че трябва да погледна към себе си… без да глейвирам, нали така?
— А хо, но не мислех, че ще се справиш така добре. Защо не се страхуваш от себе си като другите хора? Така обвързан със самия себе си?
— Не зная.
— Знаеш ли, че да се смееш на самия себе си е ключът към бягството от глейвирането?
Данло се усмихна на Стария отец и реши да му разкрие историята на раждането си, която Чандра често бе повтаряла. Макар Соли Трипръстия да беше признал, че Чандра не му е истинска майка, на Данло му се искаше да вярва в тази история, защото тя като че ли обясняваше много за самия него. От друга страна, Чандра навярно бе присъствала на раждането му и беше променила историята съвсем малко.
— Казват, че съм се родил със смях — започна Данло. — Още с първия си дъх, вместо да плача, аз съм се засмял на студа и светлината. Тогава не съм бил аз, а просто бебе, но естественото състояние, смехът… ако смехът е звукът на първото ми аз, когато се смея, аз се връщам там и всичко става възможно, нали така?
Затворил едното си око, Стария отец болезнено кимна. И после попита:
— Защо дойде в Никогея?
— Дойдох, за да стана пилот — просто отвърна Данло. — Да си направя кораб и да плавам в замръзналото море, там, където сияят звездите. Да открия хала. Единствено по средата на Великия кръг ще съм в състояние да видя… истината за света.
Близо до Стария отец, върху ниска черна лакирана маса имаше купа със семена шрада, кафеникавочервени и големи, колкото кокалче на човешки пръст. Стария отец протегна ръка, взе купата в скута си, загреба пълна шепа семена и започна да ги яде едно по едно.
— О — каза Стария отец, като дъвчеше с големите си челюсти. — Искаш да направиш още едно пътуване. При това толкова опасно — мога ли да, ти разкажа притчата за пътуването на Недоволния отец? Мисля, че ще ти е забавно. Удобно ли ти е? Искаш ли да седнеш върху възглавница?
— Не, благодаря — отвърна Данло.
— Е, тогава, ах… отдавна, много отдавна, на острова в най-големия океан на Фравашинг дошло време Недоволния отец да напусне родното си място. Всички Недоволни отци, разбира се, трябва да напуснат родния си клан и да потърсят гостоприемство в друг, на друг остров — иначе клановете ще станат затворени и фравашките отци няма да могат да се учат на мъдростта на далечните места. В подготовка за пътуването си Недоволния отец започнал да събира всички семена шрада на острова. Първия най-малък отец го видял и го отвел настрани. „Защо събираш толкова много семена? — попитал го той. — Не знаеш ли, че фравашите ще изобретят кораби едва след пет милиона години? Не знаеш ли, че ще трябва да плуваш до острова на новия си живот? Как можеш да плуваш с пет хиляди килограма семена?“ А Недоволния отец отвърнал: „Тези семена шрада са единствената храна, която познавам, и когато стигна на новия остров, ще ми трябва всяко едно от тях.“ При тези думи Първия най-малък отец подсвирнал и казал: „Не смяташ ли, че на новия си остров ще откриеш храна?“ А Недоволния отец възразил: „Но семената шрада растат само на този остров и без тях ще умра от глад.“ На което Първия най-малък отец се засмял и рекъл: „Ами ако се окаже, че това е притча и твоите семена шрада изобщо не са семена, а твоите най-дълбоки разбирания?“ Недоволния отец му казал: „Не разбирам“ и отплувал в океана с всичките си семена. И потънал и никога не успял да види новия си остров.