Завършил разказа си, Стария отец самодоволно загреба в купата и напъха в устата си семе шрада. И после още едно, и още едно. Дъвчеше и ядеше семената бавно, но почти без да спира. Те издаваха горчив мирис, който Данло намираше за отблъскващ. Стария отец му каза, че за човешките същества е опасно да ядат семената, поради което не му ги предлага. Каза му и други неща. Хитро, като грижливо подбираше думите, той започна да въвежда Данло в трудната фравашка философия. Това беше целта му като фравашки Стар отец — да търси нови ученици и да ги избавя от смазващата, задушаваща тежест на разбиранията им. През по-голямата част от вечерта Стария отец слуша Данло, вслушваше се за ритмите, подчертаните срички, нюансите и ключовите думи, които щяха да издадат основните предразсъдъци на ума му. Разбира се, както отдавна бяха открили фравашите, всеки човек придобива уникален репертоар от навици, обичаи, представи и вярвания. Тези концептуални затвори ограничават и задържат ума, както бързо замръзващият лед улавя пеперуда. Стария отец имаше дарбата и призванието да открива специфичните думи ключове, които можеха да отключат умствените затвори на учениците. „Онова, което е съградено с думи, с думи може да се разгради“ — казваше стара фравашка поговорка, почти също толкова стара, колкото сложния им и могъщ език, който наистина беше много стар.
— Вярванията са клепачите на ума — каза Стария отец. — Начинът, по който държим нещата в умовете си, е безкрайно по-важен от онова, което държим там.
— Тогава как трябва да държа истините на Песента на живота?
— Ти сам трябва да решиш.
— Искаш да кажеш, че Ейейе, Гаури и Нунки, всички животни от мечтаното време — че са само символи на съзнание, така ли? На начина, по който съзнанието се съдържа във всички неща?
— Така е, да: възможно е да виждаш животните като архетипи или символи.
— Но Ахира е моето второ аз. Наистина. Когато затворя очи, аз мога да го чуя да ме зове.
Данло каза това с усмивка. Макар сега самият той да се съмняваше във всичко, което някога беше научил, в мъдростта на предците си, все пак виждаше много истини. Тъй като не бе съвсем готов със съвсем гол ум да се сблъска с универсалния хаос (и тъй като имаше прекалено силна воля, за да замени лесно алалойската тотемна система с извънземната философия на Стария отец), Данло реши да не се отказва от нито една частица от своята мъдрост без основание и размисъл. По някакъв начин, по-дълбок от обикновения символ, Ахира продължаваше да е негово второ аз. Когато се заслушаше, Ахира продължаваше да го зове, зовеше го на пътуване към звездите, където най-после можеше да намери хала.
— Толкова много странни думи и странни идеи — каза той. — Толкова е странно всичко, което се случи тази вечер.
— Аха.
— Но трябва да ти благодаря, че ми дари тези странности.
— Моля.
— Трябва да ти благодаря и че ме взе в своя дом и ме храни, макар че, разбира се, не мога да ти благодаря за това, че ме храни с шайда месо.
— О хо! Моля — алалоите са много любезни.
Данло отметна гъстата си коса от очите си и попита:
— Знаеш ли как мога да стана пилот и да плавам от звезда на звезда?
Стария отец взе празната си чаша и я хвана между косматите си ръце.
— За да станеш пилот, ще трябва да постъпиш в Ордена. Така е, да: Никогея, този наш Нереален град съществува единствено, за да образова елит от човешки същества, да ги посвещава в Ордена.
— Има ли… преход в този Орден?
— Преход, точно така. От много, много светове идват момчета и момичета, които искат да станат пилоти. И сетици, програмисти, холисти и провидци — не можеш да си представиш разнообразието от мъдрост, което съществува. Но е трудно да влезеш в Ордена, Данло. Може би е по-лесно да напълниш празна чаша с чай само като си го пожелаеш.