— О хо, аз поръчителствах за теб — няколко дни по-късно каза Стария отец на Данло. — Подадох молба от твое име и ще видим каквото ще видим.
Докато чакаше съмнителните резултати от молбата на Стария отец — съмнителни, защото се говореше, че Бардо Справедливия, Майсторът на послушниците, негодува срещу фравашите и всички други, които преподават извън Ордена — Данло усвояваше хилядите умения, необходими му, за да се движи по странните улици, и още по-странните обичаи на града, наречен Никогея. Вечер Фейет изпълняваше болезнената задача да го учи на езика на Цивилизованите светове. А всяка сутрин, когато въздухът бе чист и свеж, черният мъж, който пръв го беше кръстил „Данло Дивия“, го учеше да кара кънки на лед. Луистър Ота, който бе слаб и тъмен (и бърз) като гарван, извеждаше Данло по заледените улици. Показваше му как да мести кънките и как да пази равновесие, показваше му как да изпълнява хокийно спиране, като подскача в тесен четвърт кръг и забива стоманените остриета в леда. Данло незабавно хареса този весел спорт. (Макар Данло да смяташе за съвсем естествено улиците на Града да са направени от лед, пистите и плъзгите, както се наричат, са чудото — и ужасът — на всички, които посещават Никогея.) Той прекарваше дълги следобеди в обиколки из улиците на Фравашкия район и се наслаждаваше на усещанията на новия си живот: на горещото жълто слънце, на студения вятър, на каскадата изстърган лед, когато рязко спреше — той обичаше допира на света. Обичаше хапещия сняг сорееш, който падаше на три-четири дни, обичаше лястовиците, накацали по стрехите на кръглите къщи, обичаше чуруликането им, блестящите им оранжеви човки, дори тебеширената миризма на белите им изпражнения. Тези неща бяха действителни и той се хващаше за действителността на света, както бебе се хваща за разпуснатата коса на майка си.
Други неща не изглеждаха толкова действителни. Екологията на Града му се струваше напълно безсмислена. Кой беше направил кожите му и онова забележително устройство, наречено „цип“, с което затваряше парката си? Откъде идваше храната му? Стария отец бе казал, че зърното и орехите, които яде, растат във фабриките на юг от Никогея. Всяка сутрин по улиците се стрелкаха шейни, натоварени с храна. Данло ги беше виждал. Разбира се, те не бяха истински шейни, теглени от кучета. Представляваха ярко оцветени корпуси, поставени върху стоманени плазове. Ритмични струи пламък и горящ въздух тласкаха шейните по леда. Видът на тези лъскави огнени чудовища го ужасяваше, поне отначало. (И бе съвсем объркан от хариджанските мъже, които управляваха шейните, натоварени с изхвърлено облекло, счупени съдове, сълки, строшени мебели и парчета недоизядена храна. Не можеше да си представи защо някой би искал да върши такава работа. Стария отец му обясни тази загадка с типичен фравашки хумор. Каза му, че човешките същества са поставили началото на цивилизацията, за да създадат класа от хора, достатъчно нископоставени, че да се занимават с чуждите отпадъци.) След известно време ужасът на Данло се смекчи в почуда, а почудата в сериозно съмнение. Ами ако шейните се обърнеха срещу човешките си господари и откажеха да носят товара си? Ами ако буря, зловеща сарсара унищожеше фабриките, каквото и да представляваха те? Какво щяха да ядат хората в града? На света нямаше достатъчно животни, за да изхранят толкова голямо население — нямаше ли да започнат да се изяждат един друг? Беше ли възможно да не знаят, че за човешките същества е шайда да се ловуват помежду си?