Тъй като не искаше да яде култивираните меса от фабриките, но му се ядеше шагшай, копринокоремест глиган или риба, понякога Данло пресичаше края на района и се прокрадваше в гората на Градската пустош. И ловуваше. Там, сред течащите потоци и дървета ю, той откри малко стадо шагшаи. С разклонените си рога и тъмните си доверчиви очи те не бяха напълно цивилизовани, но не бяха и съвсем диви. Лесно беше да ги убие. Данло обели кората на клон от черно каменно дърво, издяла го и закачи дългия кремъчен връх, който бе скрил сред кожите си. (Трябваше да остави пръта на старото си копие в къщата на Стария отец, защото в Града бе незаконно да носиш оръжие.) В два различни дни той уби две еленчета и десет хлъзгара преди да реши, че в Градската пустош няма достатъчно животни за ловуване. Замрази част от месото и изяде сурово филето на щагшаите. Не искаше да пали огън. Из гората се виеха прекалено много пътеки и прекалено много хора от съседните квартали караха кънки в парка. Не беше незаконно да ловуваш животни в Града, но той не го знаеше. Нямаше закон срещу ловуването и отсичането на дървета, само защото до този момент на никого не му бе хрумвало, че такъв закон ще е необходим. Данло обаче чувстваше, че безумните хора ще се отвратят от това, че убива животни за храна по същия начин, по който той се ужасяваше от мисълта да яде шайда месо, което не е истинско. Накрая, след много дни на тайни пирове сред дърветата ю, Данло реши да не яде нито култивирани меса, нито животни. Щеше да последва примера на Стария отец. Зърно, орехи, варива и плодове — отсега тези видове растителен живот щяха да са единствената му храна.
Навярно най-нереалното нещо в новия му живот бяха самите хора в Града. С пъстроцветните си кожи и различно оформени носове, устни и чела, те много приличаха на демони от кошмар и той често се чудеше дали имат души като истинските хора. Всеки ден се разминаваше с тях на улицата и се дивеше на специфичната им скованост и слабост на крайниците. Изглеждаха толкова припрени, замаяни и отнесени, сякаш мислите им бяха нематериални като дим. Възможно ли бе наистина изобщо да не са тук, да не живеят в този момент? Лицата им бяха толкова грозни от желания, страхове и бързане, толкова грозни и трудни за разбиране. Какво ли си мислеха за него, с неговото бяло перо и развявана от вятъра коса? Всъщност никой не си правеше труда да го забелязва. Сякаш не можеха да го видят, да усетят любопитството му, самотата му и нецивилизованата му душа. Обикновено се обличаше съвсем като алалой (в нови бели кожи, които му беше дал Стария отец), но същите дрехи носеха още много хора. А облеклото на други бе много по-пъстроцветно. Побъркани, невропевци, сетици, хариджани и уличници — през квартала всеки ден минаваха хора от най-различни секти и професии. И какви дрехи само носеха! Червени роби, смарагдовозелени пуловери и кожи от всевъзможни цветове. Пътуващи холисти се плъзгаха на кънките си покрай него в кобалтови камелайки. Виждаше украсени със скъпоценни камъни сатенени якета, памучни и вълнени тъкани, кимона, изтъкани от материал, наречен коприна. Много от тези дрехи бяха красиви по някакъв поразителен начин. Трудно бе постоянно да възприема такава красота. След известно време Данло се умори да гледа изкуствените неща. Почувства, че му се гади и че му е дошло прекалено, сякаш е изял осем купи презрели плодове от дърво ю. Измисли дума за различните красоти на Града: шона-мансе, красотата, която мъжът прави с ръцете си. Тя не беше дълбока. Нито пък разнообразна, въпреки многото багри и материи на направените от човек неща. Дори само в едно-единствено парче гранит, с милионите му розови и черни петънца кварц, слюда и силикати имаше много по-голяма сложност и разнообразие, отколкото в най-прелестното кимоно. Вярно бе, че повечето от сградите — славата на Никогея! — бяха облицовани с гранит, базалт и други естествени скали. Когато погледнеше на изток към Стария град, Данло виждаше сребристочерния блясък на обсидиановите пирамиди. Да, това също беше красиво, но тази красота бе зашеметяваща, прекалено съвършена. Никоя от сградите не притежаваше вълнообразната нагънатост на планината или сложните й и фини мотиви от дървета, скали, сняг и лед. И в самия Град нямаше равновесие и живот в сравнение с красотата на света. Къде би могъл да се надява да намери хала на такова нереално място? На няколко пъти той скришом се измъкваше от къщата на Стария отец нощем, за да гледа звездите. Но накъдето и да погледнеше, на черния фон на небето се очертаваха силуетите на градските пирамиди. Можеше да види само свръхновите Нонаблинка и Шураблинка, както и загадъчното Златно цвете — ужасната сияеща мъгла на милионите градски светлини поглъщаше другите звезди. „О, благословени Боже — помисли си Данло, — защо народът на Града трябва да поставя между себе си и света толкова много неща?“